От буквара до големия екран! Жените, които събуждат България

Елисавета Карамихайлова пренася в България опита си от Радиевия институт във Виена

Историята на България има своите велики мъже – владетели, революционери, книжовници, духовници и учени. Техните имена са изписани по паметници, училища, улици и площади. Но през вековете редом с тях, а нерядко и далеч от общественото внимание, действат жени, без които страната ни нямаше да бъде същата.

Елисавета Карамихайлова

Те отварят първите училища за момичета, укриват революционери, създават болници и приюти, извоюват граждански права, изграждат научни школи, пишат книги, покоряват световните сцени и променят представите за възможното.

Някои са добре познати. Други почти са изчезнали от историческата памет. А трети продължават делото си днес.

В навечерието на Деня на народните будители си струва да си припомним и тях – жените, които събуждаха България.

Завещанието на учителката

На 16 февруари 1926 г. една учителка подписва завещание, което и сто години по-късно събира хора пред големия екран. Мария Влайкова оставя на Министерството на народното просвещение киносалон в София с предназначение да служи за културни и образователни цели. Сградата е издигната върху неин терен със семейни средства и заеми. Зад познатото име на кино „Влайкова“ стои жена, поела съвсем реален финансов риск заради бъдещата публика.

Преди това Влайкова учителства в Охрид, Битоля и Солун. Със съпруга си, писателя Тодор Влайков, създава място, в което вижда продължение на просветната си работа. Завещанието предвижда приходите от салона да подпомагат усъвършенстването на млади артисти от Народния театър, а постъпленията от един ден месечно да бъдат предназначени за хористите и оркестрантите на Народната опера. Дарението е обмислено така, че да създава възможности и след смъртта на дарителката.

В българската история има много такива женски дела. Част от тях са свързани с училището и книгата, други с лечението, гражданските права или грижата за хора, останали без подкрепа. Будителството, което свързваме преди всичко с Възраждането, има и това по-широко значение: да дадеш на другия знание, самостоятелност и смелост да промени живота си.

В Античността говорим за жени по днешните български земи, столетия преди създаването на българската държава. Археологът Христо Прешленов посочва свидетелство за жителка на древна Месамбрия, днешния Несебър, която в края на IV и началото на III век пр. Хр. развива благотворителна дейност и служи като жрица в храма на Деметра и Коре. Това е ранна следа от женско участие в обществения живот.

Средновековна България ни е оставила един много по-познат женски образ — този на севастократорица Десислава в Боянската църква. Заедно със съпруга си Калоян тя е сред ктиторите, дарителите на храма, свързани с неговото разширяване и изписването му през 1259 г. Често се възхищаваме на лицето ѝ от стенописа. Зад него стои и конкретен принос към създаването на изкуство, което днес е част от световното културно наследство.

През Възраждането образованието на момичетата става кауза, която изисква и лична дързост. В началото на 40-те години на XIX век Анастасия Димитрова открива в Плевен първото българско светско девическо училище. От нейните ученички излизат бъдещи учителки. Така знанието започва да се разпространява чрез жени, които сами са получили възможност да учат и я предават нататък.

Неделя Петкова, останала в паметта като Баба Неделя, учителства в София, Самоков, Кюстендил, Прилеп, Охрид, Велес и Солун. Заедно с дъщеря си Станислава работи при тежки условия, понася лишения и преследвания. Училищата, женските дружества и благотворителните начинания, с които е свързана, дават на момичетата място в обществения живот, което дотогава трудно им е било отреждано.

Своя отговор на въпроса за женските възможности дава и учителката Станка Николица Спасо-Еленина. През 1853 г. излиза нейният превод по Доситей Обрадович „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца“. Самият избор да представи забележителни жени на български език има просветителски смисъл: читателките получават примери за живот отвъд тесния кръг на позволеното и привичното.

Когато просветното движение се преплита с борбата за свобода, жените поемат и риска за живота си. В дома на Тонка Обретенова в Русе на 10 декември 1871 г. се провежда първото протоколирано заседание на местния революционен комитет. Споменът за Баба Тонка често се побира в образа на майката на революционери. Домът, който тя предоставя за опасната комитетска работа, показва и собственото ѝ участие в нея.

Райна Попгеоргиева, Райна Княгиня, остава в националната памет със знамето на Априлското въстание. След затвора и преживените мъчения тя учи акушерство в Русия, а по-късно работи в България. В София помага безплатно на бедни родилки, въпреки че самата тя трудно издържа семейството си. Учителката и знаменоската продължава да служи на хората чрез професия, в която отговорността е за два живота едновременно.

След Освобождението борбата за достъп до образование се разраства в движение за женски права. Ана Карима и Юлия Малинова са сред дейните организаторки на Българския женски съюз, учреден през 1901 г. Исканията за равни възможности за учене, професионална подготовка и участие в обществения живот засягат всекидневното положение на хиляди жени. Да можеш да се издържаш със собствен труд означава и да имаш повече свобода да решаваш за себе си.

Екатерина Каравелова съчетава преподаването и обществената работа със защита на преследвани хора. През 1943 г. тя се включва в усилията срещу депортирането на българските евреи. В края на петиция до цар Борис III добавя: „Синко, и ти си баща, не прави никому зло“. Тези думи назовават пряко личната отговорност на владетеля. Зад тях стоят десетилетия работа за образование, мир и човешки права.

В медицината една от най-значимите фигури е д-р Анастасия Головина. Завършила медицина в Париж през 1878 г., тя идва да работи в България и става първата българка с лекарска диплома. Като ръководител на психиатричното отделение във Варна подобрява условията за пациентите и въвежда разходките им навън. Грижата ѝ надхвърля болничните стени: през 1927 г. дарява дома си на Съюза за защита на децата в България.

Към тази история принадлежат и жени, родени извън България и свързали живота си с нея. Царица Елеонора е подготвена милосърдна сестра, покровителка на Българския Червен кръст и инициатор за създаването на дружество „Самарянка“ през 1910 г. По време на Балканската война участва в организирането на медицинската помощ и в грижата за ранените. Подкрепя и обучението на сестри- работа, от която зависи колко хора ще могат да получат професионална помощ.

В науката Елисавета Карамихайлова пренася в България опита си от Радиевия институт във Виена и Кавендишовата лаборатория в Кеймбридж. Тя е първата жена хабилитиран преподавател в Софийския университет и първата жена професор по физика у нас. Участва в изграждането на българската атомна физика и обучава млади изследователи. Научната ѝ биография показва колко много може да промени един човек, когато създава и среда за работа на следващите.

Архитектката Милка Близнакова защитава и правото на женския труд да остане в историята. Родена във Варна и завършила архитектура в София, тя по-късно работи и преподава в САЩ. През 1985 г. основава Международния архив на жените в архитектурата в университета Virginia Tech. В него се съхраняват професионални документи и проекти, които иначе биха могли да бъдат разпилени или забравени. Нейната работа връща на много жени място в паметта на професията.

Литературата променя представите за човека по свой начин. Дора Габе пише и превежда, редактира „Библиотека за най-малките“ и детското списание „Прозорче“. Отношението ѝ към детството допуска в книгата сложния вътрешен свят на малкия човек. При Елисавета Багряна женският глас заявява свободата да обича, да пътува и да избира. Това е принос, който трудно се измерва, но се усеща в начина, по който поколения читателки разпознават собствения си живот в литературата.

Блага Димитрова свързва писането с открита гражданска позиция. В края на 80-те години е сред основателите на Обществения комитет за екологична защита на Русе и на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Защитата на въздуха, който хората дишат, и на възможността им да говорят свободно става обща кауза. През 1992 г. тя става първата жена вицепрезидент на България.

В журналистиката такъв пример оставя Валя Крушкина с репортажите си по икономически, енергийни и социални теми. След смъртта ѝ през 2012 г. е създаден фонд на нейно име, който учредява наградите „Валя Крушкина — журналистика за хората“. Названието им напомня за професионалния дълг да се търсят отговори по въпросите, които засягат живота на гражданите, и да се защитава общественият интерес.

Днешното будителство има и съвсем практично измерение и да помогнеш на млад човек да започне. Райна Кабаиванска прави това чрез майсторските си класове и стипендиантския фонд, който основава с лично дарение в Нов български университет през 2002 г. Подкрепата позволява на млади оперни певци да продължат обучението си в България и Италия и да направят първите стъпки в международната си кариера. В спорта Станка Златева насочва опита си към децата в своя клуб в Сливен, където започва да ги тренира без такси. Освен техниката на борбата тя ги учи на дисциплина и отговорност към собственото им поведение. Този труд рядко получава вниманието, което съпътства един медал, но е важен за децата, намерили своя треньор и място в залата.

Други жени създават подкрепа там, където дълго е имало мълчание. Психоложките Надежда Стойчева и Мария Чомарова са сред основателките на „Асоциация Анимус“, създадена през 1994 г. Работата на организацията с пострадали от насилие включва психологическа помощ и защита, както и усилия обществото да разпознава проблема. За човек, живял в страх, достъпът до такава помощ може да бъде началото на възстановяване и самостоятелност.

Грижата за общия ни живот включва и отношението към животните. Ветеринарната лекарка д-р Марина Иванова работи в кампании на „Четири лапи“ за бездомни животни и за отговорно отглеждане на домашни любимци. В тази работа лечението е свързано с просвета-да се обяснява защо изоставянето причинява страдание и защо отговорността към животното продължава през целия му живот. Наред с професионалните екипи стоят и многобройните доброволки, които осигуряват временен дом, грижа и осиновители.

Подобни дела имат и много по-малко известни авторки, имат хиляди лица в цялата страна: учителката, която успява да върне дете в клас; библиотекарката, която поддържа читалището живо; жената, която придружава самотен възрастен човек до лекар. Историята рядко записва имената им, но хората, на които са помогнали, ги помнят.

Да оставиш богатството си на непознати

Не всички забележителни жени в българската история участват в политически движения. Някои променят обществото чрез благотворителност и социална грижа.

Йорданка Филаретова, наричана „Госпожа Милосърдие“, посвещава значителна част от живота и средствата си на хората в нужда.

През 1909 г. основава благотворителното дружество „Всех скорбящих радость“, което подпомага бедни възрастни хора. По нейна инициатива е създаден и приют, в който самата тя прекарва последните си години.

Филаретова завещава състоянието си за благотворителни цели. Името ѝ и днес носи Медицинският колеж в София.

Това е още една важна страна на българското будителство.

Жените, които преобразиха изкуството и литературата

В края на XIX и началото на XX век българските жени все по-уверено заявяват присъствието си и в изкуството. Елисавета Консулова-Вазова е сред първите професионално образовани български художнички. През 1919 г. организира първата самостоятелна изложба на жена художник в България. Нейните портрети, натюрморти и изображения на деца остават част от художественото наследство на страната. С творчеството и обществената си дейност тя утвърждава правото на жената да бъде самостоятелен творец.