Акад. Иван Гранитски
Нашата статия „Анатомия на подлостта“, публикувана неотдавна във вестник „Словото днес“ и списание „Везни“ изигра ролята на камък, хвърлен в литературното блато – разкрякаха се дузина либералстващи жаби и други инфузории. За няколко месеца в дискусията се включиха имена на сериозни български философи , литературоведи, публицисти и писатели – достатъчно е да споменем Стоян Георгиев, Панко Анчев, Стоян Райчевски, проф. Димитър Калев, Енчо Господинов, проф. Васил Проданов, Павлин Павлов, Тенко Тенев, Петър Андасаров и др. Но истинската шумотевица започна след като сайтът „Епицентър“ публикува статията. За наша радост добросъвестните и разумни отзиви стократно надхвърляха импотентните и несмислени прикряквания на литературните жаби. Даже дузина приятели, известни творци, ни посъветваха да реагираме на немощните литературни попръжни на поменатите инфузории и пирустии със сатирични скечове, оди или баркароли, тъй като според тях било безсмислено с научни аргументи да се спори с глупостта, особено ако тя е злонамерена и подла…
Ние обаче смятаме, че повдигнатите в дискусията теми и проблеми са толкова важни, че се налага отново да припомним живите факти, които, както казва Христо Ботев, избождат очите на недобросъвестните негодници.
Нека припомним, че опитите за подриване на националната идентичност и преподредба на естетическата йерархия на ценностите, започнаха веднага след началото на така наречените уж демократични промени. Флагман в ругатните и попръжните срещу известни български писатели в началото на 90-години стана вестник „Литературен фронт“, превзет от група чевръсти ренегати с гъвкав гръбнак, които за една нощ смениха не само партийното си членство, но и се изкараха жертви на предишния режим, въпреки че благодарение на него живяха охолно, издаваха книгите си в хилядни тиражи и получаваха за това добри възнаграждения. Но тези амебоподобни негодяи харесваха само една музика – шумоленето на банкнотите и звонкът на монетите, както обичаше да се изразява безподобния памфлетист Захарий Стоянов…
Само за две-три години на страниците на „Литературен фронт /по-късно преименуван като „Литературен форум“/, бяха обругани и опръскани с калта на интригата около двеста сериозни писатели и литератори. Каква беше тяхната вина? Не толкова, че са работили с предишния политически режим, а главно, че усърдно и систематично са се старали да съхранят българската национална идентичност, издавали са творби, наситени с родолюбив патос, развивали са българския език всеки според своите възможности и талант. Някои от тези автори са били ръководители на Съюза на българските писатели, секретари на отделните литературни жанрове, главни и заместник-главни редактори на литературните издания и алманаси, директори на издателства, художници и пр., и пр.
Нека да споменем само няколко имена, чийто талант е не само безспорен, но и цялостното им творчество и житейска позиция, ги превръщат в ярки имена в новата българска, литература: Георги Джагаров и Павел Матев, Александър Геров, Лиляна Стефанова и Иван Давидков, Пеньо Пенев и Първан Стефанов, Кольо Георгиев и Андрей Германов, Любомир Левчев и Евтим Евтимов, Петър Караангов и Никола Инджов, Пенчо Данчев и Емил Манов, Стоян Каролев и Чавдар Добрев, Стефан Дичев, Генчо Стоев, Найден Вълчев, Андрей Гуляшки, Богомил Райнов, Николай Хайтов, Дико Фучеджиев и Нино Николов…
Но не само към тези автори бяха насочени отровните и гнусни стрели на незабавните разградители на системата /както либералстващите брантии се самовеличаеха/. Те се целеха и по-далеч – надяваха се постепенно с пошли манипулации, лъжи и инсинуации да подменят цялостната картина на литературния живот в Отечеството през последните 100 – 150 години, да прекършат социалния гръбнак на българската литература от Освобождението до наши дни. Именно за това периодично подхвърляха за Христо Ботев, че е вагабонтин, касоразбивач и хаймана, че Димчо Дебелянов е пропаднал бохем, че Гео Милев и Никола Вапцаров са заблудени от партийната пропаганда творци. Иван Вазов, Любен Каравелов и Петко Славейков пък за тях изглеждаха остарели, с анахроничен език и патриотарски идеи, които не са в крак с новото време, и пр., и пр. словоблудства.
След безчинствата и литературните покушения, извършени от споменатия вестник дойдоха и опричниците на Отворено общество, соросовите нови еничари, който започнаха периодично да изпробват дали българското общество е загубило своята чувствителност към набезите срещу националното достойнство, чест, дълг и благородство.
Така възникна омерзителния случай с една купена душа /уви от български произход/, която твърдеше, че в Батак нямало кланета, а това било мит. Други либералстващи микроорганизми периодично каканижеха, че и в Стара Загора не е имало клане и че не били убити 15 000 българи, а само 2800 и че градът не бил подпален от башибозука, а избухнали пожари понеже заралии имали в къщите си тонове ракия.
По същото време друг негодник, който даже беше и зам.-министър на отбраната, предложи да се издигне паметник на Вейсел паша в подножието на Шипка. Примерите на отродителство, на гнусни посегателства върху родната ни история преиначавания и фалшификации за последните три десетилетия са безчет.
Най-скорошното скверно посегателство беше поставянето на пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“ в Народния театър. Тук провокацията беше, че тази, инак слаба в художествено отношение пиеса на големия писател, съдържа нелицеприятни, а даже и обидни квалификации за българите като народ. И не само това, върхът на безобразието бе, че пиесата се поставя точно в навечерието на годишнина от безпримерния героизъм на нашите войничета при Сливница. И въпреки предупрежденията на разумни наши съотечественици, между които и президентът Петър Стоянов, директорът на Народния театър наложи пиесата и с това предизвика размирици пред театъра.
Споменаваме само малка част от стотиците примери, които ни поднасят последните три десетилетия. Ясно е, че става дума не за спорадични актове, а за система, за устойчива и промислена тенденция, която се прокарва с помощта на методични усилия от страна на различни подривни за нашата духовна идентичност структури и организации.
Тъжното е, че 150 години след подлостите и ибрикчийството на Хаджи Иванчо Пенчович и дядо Въльо, у нас се намират нови Кириякстефчовци, нови бодри духовни еничари и шоролопчии, които веднага са готови да оттърчат в конака. Тогавашният конак знаем кой е – блестящо е описан от автори като Захарий Стоянов, Христо Ботев, Любен Каравелов, Иван Вазов и др. Сегашният конак също знаем кой е и кои му прислужват подобострастно и с гнусно хихикане, търкайки припотени кунки.
Наблюдавайки през последните три десетилетия безчинствата на обзетите от ментални аберации, литературстващи вагабонти, виждаме какви усиля полагат те, щъкайки от университет в университет да примамят наивни студенти, които да паднат като празноглави врабчета в примката на скудоумните квазинаучни манипулатори. И за съжаление, постигат печални резултати – не малка част от завършващите студенти са със почти промити мозъци що се отнася до националната специфика на отечествената литература и история.
„Покланящите се на бесовете“, (според проникновеното определение на Григорий Богослов), са чевръсти и служат на Мамона със сърцераздирателно усърдие. Ако трябва да потърсим един събирателен образ, в който се събират всички техни злочинства интелектуални зулуми и нравствено уродство, ще прибегнем към образа на Смердяков, тази сатанинска фигура, гениално претворена от Достоевски в романа му „Братя Карамазови“. Явно всеки век ражда своите Смердяковци, национал предатели, либералстващи мазмантии и гнусни ибрикчии…
Ето защо дискусии като наченатата от в. „Словото днес“ (безспорно най-интелигентното литературно издание) и сп. „Везни“, трябва да възникват постоянно, защото те припомнят на клетото и измъчено днешно българско общество, че не трябва да забравя своя род и език /както ги съветва преподобния Паисий Хилендарски/ и да бъде постоянно духом будно, какъвто беше заветът на нашите възрожденци и будители.
