За една седмица в София бях на три спектакъла, от които две премиери, едно представяне на книга, лекция и една конференция. През останалото време се припичам на слънце, тичам в парка, слушам птички и чета книжки - заех две от руската библиотека (данс да ме арестуват, молим), но ги съчетавам с още две. Изобщо - живея си като сякаш няма да идва края на света или пък точно като че ли него очаквам.
Фаворит от всичките ми културни преживявания остава "Пухеният" с реж. Росен Пенчев, спектакъл, който с изненада след края разбирам, че е любителски- Театър Алтро на Хан Аспарух 53. Аз там открих актьор-чудовище - Денис Ковал. Ако бях кино реж., щях да го открадна веднага.
Бях и на Последният час на Мерилин Монро в НТ, с реж. Деян Донков, участва новата му приятелка Анна Кошко (жълто звучи, но как пък да я представя) - ще замълча учтиво... продължавам да мълча... толкоз
А току що се прибирам от премиерата на Иван Пантелеев "Бил Гейтс и Стив Джобс разговарят за бъдещето на информатика" отново в НТ - аз Панталеев много харесвам, но след "Капитал (на) грешка" установявам, че има проблем с театралната логорея - то може всичко да ни хрумва и да натикваме и още, и още, вероятно с експериментален характер върху предполагаемата ленива публика, но "времето лети", както казва един от персонажите му, и времето си е наше - както пък се твърдеше в зората на 90-те.
Иначе чисто театрално ми беше любопитно как се прави опита да се напъха Брехт в родна ръкавица, Брехт ама за българчета - все пак Пантелеев е немски възпитаник и възбуден, па и повлиян от откритията на Брехт. И не, ироничните сцени, не намаляваха дидактиката - всъщност намерения за философстване - ми, не, все сме го избутали този пети клас на съждения - хем се иска шок и трясък за публиката, хем я мислиш за глупава - не е хубаво така. Всъщност - започна ни от английската индустриална революция, бърза критика на колониализма, хоп - скок във войните, тряс - критика на "военната операция", то пък може ли без това, аха ще го нарекат антикапиталист и антидемократ, и оттам се завтекоха всякакви теми - угрижени, световни, от екологии, през биене на жени, намърда се и темата за ИИ, уж различни гледни точки, но плоско - като разговор между начинающи в темата, и така - два часа. Пропуснах - текстът е на режисьора - това не е пиеса в традиционното разбиране за това - т.е. сюжет, фабула, персонажи, а нанизани размисли, смесени с клишета, при това с опит да са иронични, тук там комични сценки за разведряване - нещо като броеница, която можеш да въртиш в ръцете си безкрайно (може да е такава, ако му отпуснат и осем часа, ще ги напълни, сигурна съм).
Иначе актьорите тържествено се справяха - даже ми бяха интересни и повече мислех за репетициите им, за самите тях, за хората-актьори и тяхното битие... не им е лесно, уверявам ви - пък все ни разказват, как процесът бил важен, а не какво гледаме, особено когато резултатът е уклончив. Ми, не, за вас в процеса може да е така, но го правите за нас извън процеса и ние някак искаме аха, аха и ние да сме в процес, а не в мъченичество. Трябва да призная, че най-много, даже много харесах музиката на живо - групата на Иван Юруков ли беше, не знам, но беше много, много добре и разведряваше помътнялото ми търпение. А аз харесвам театъра на Пантелеев, но този път си беше жив експеримент с публиката - е ли тя ще издържи - издържа, но беше рехава - хем премиера.
Нямам нерви да съм дълбокомислена. Мъчат ме много мисли за театъра, моето мъченичество в него и около него, за живота и всичко останало.
Лека нощ!
Ох, не ме сдържа и ще наруша мълчанието си за Последният час на Монро. Не вярвах, че ще ми мине мисълта - защо Мерилин не умря веднага, а живя цели два часа пред нас.
Зла съм, обаче от мълчанието се ослепява - нали така?
А театралната критика след мен, защото не пиша от години (да, имам самочувствието да го напиша "след мен") е беззъба и твърде любезна, с което става вредна за театъра.
Отново - Лека нощ!
