СТЕФАН ЦАНЕВ – НЕКА ВЕЧНО ИЗГАРЯМЕ КАТО ЗВЕЗДИ
акад. Иван Гранитски
90 години от рождението на Стефан Цанев
Последният от фалангата големи български поети, чието творчество озари втората половина на XX век и началото на сегашното столетие – Стефан Цанев навършва на 7 август 90 години.
За радост на българската литература, той продължава неуморно да твори и през последните години, освен блестящата си поезия, поднася на изтерзаното българско общество и редица пиеси, които по-скоро бихме определили като малки трагедии, ако си спомним примера на Пушкин.
Няма български драматург, който да е стигал до такива психологически дълбини при създаването на персонажите си, и който да отразява така мощно и проникновено разломния дух на днешното време. Трябва да се радваме, че този тъй талантлив творец, продължава неуморното си служение в Храма на българското Слово.
Сред поетите, дебютирали в края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век, има неколцина, които още с първите си книги властно и категорично доказаха, че иде нова вълна в българската лирика, етап на нови естетико-художествени търсения, продължаване, и разгръщане на плодотворните тенденции, заченати от поетите на 40-те години. Особено ярко тук се откроиха Стефан Цанев, Любомир Левчев, Иван Динков, Никола Инджов, Владимир Башев, Андрей Германов...
Първите творби на тези поети отразяваха не само духа на обществените раздвижвания, но и даваха ярка заявка за обогатяване на художествената палитра на авторите. Любомир Левчев в първата си книга дръзко заявяваше, че звездите са негови, героят на Никола Инджов с харамийски устрем с бяла риза обикаляше света, Иван Динков вече съставяше личната карта на своя нравствен ригоризъм, а Стефан Цанев в стихотворението си „Движение към абсолютното или тост за Новата 2000 година“, обръщайки се към своите съвременници, формулира гражданската и творческата си позиция с манифестно предизвикателните стихове:
Само
не се стремете към безсмъртие.
Не завиждайте на камъните.
Нека вечно да изгаряме като звезди с надеждата,
че лъч от нас
ще разкъса завесата на космическия мрак.
Светлината
винаги ще бъде следствие на изгаряне.
Разбира се, дързостните пози и смелия патос на поетите от 60-те години бяха окрилени и от общото политическо размразяване, настъпило при промените в бившия Съветски съюз след XX конгрес на КПСС. Не е тук мястото да разсъждаваме върху процеса на сложните и противоречиви политически трансформации в бившия Съветски съюз и отражението им в България, но е важно да отбележим, че без тях едва ли щяха да настъпят и толкова радикални промени в мисленето и творчеството на писателите.
Споменатите поети по различен начин реагират на социалните разломи и пертурбации. При едни от тях внушенията са по-дискретни и завоалирани, при други откриваме почти публицистична директност и заостреност на посланията.
Несъмнено обаче най-яркият изразител на протестното мислене, на антидогматичната нагласа е Стефан Цанев. Неслучайно в своето есе „В защита на свободния стих“, той прогласява:
„Свободният стих е откровен и прям до голота, но това не е голота поради бедност. Свободният стих предпочита мисленето, но не измислянето. Депоетизацията не означава липса на поезия.
Свободният стих не се отказва разбойнически от класическия стих. Той е свободен от догми. Той обединява всички годни поетически средства, както театърът на Брехт обединява всички изразни средства на театъра и другите изкуства.“
Стефан Цанев никога не е демонстрирал дисидентско държане, а и след промените, започнали на 10 ноември 1989 година, не се принизи до поведението на някои свои колеги, които раболепно обслужваха предишната власт, а след това се самопровъзгласяваха нагло и с плебейска настървеност за жертви и мъченици на тоталитарната система.
Но ако внимателно препрочетем не само поезията на Стефан Цанев, но и драмите, както и многобройните му публични изяви, интервюта, статии, есета, филипики и пр., ще се убедим в неговата последователност и категоричност в отстояването на смела гражданска позиция. Той следва Ботевия завет, че почтеният човек трябва силно да люби и мрази. И в стихотворението „Молитва“ (1956) заявява:
Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.
Към всички си еднакво мила:
треви и хора, зверове и птици…
Земя, дари ме с твойта сила –
да мога да обичам всички хора,
да вдъхна чест на подлеците,
герои от еснафите да сторя
и скромни люде – от глупците.
Земя, дари ме с малко сила –
да мога да повалям всеки,
забравил, че е сукал твое мляко
и е дошъл по твоите пътеки…
3.
В ранните стихотворения на Стефан Цанев усещаме духа и благородното влияние на Владимир Маяковски (неслучайно някои от най-вдъхновените преводи на поезията на Маяковски са дело на самия Стефан Цанев). Разбира се, влиянието е само условно, фокусирано през оригиналния поетически окуляр на автора, но общото е в предизвикателното и скандално, често пъти, отхвърляне на еснафската уютност, спокойничкото живуркане на обществото, в отказа да се правят не само естетически, но и компромиси със съвестта и чувството за дълг и почтеност на мислещия индивид.
Поетът не крие своето презрение, а даже и отвращение, към приспособленците, към хората с лакейски манталитет, към наглите страхливци, които той сполучливо нарича „жадните за власт хомункулуси“. Духът му е движен от постоянния порив към неизвестното, от предизвикателствата, които времето предоставя на безстрашните личности.
През същата година, когато пише своя манифест „В защита на свободния стих“, Стефан Цанев създава и стихотворението „Истинската смърт“, което звучи като житейска програма на нравствено-извисената и безкомпромисна личност:
Но ако все пак умра…
Не търсете куршуми в черепа ми.
Не търсете нож в корема ми.
Не търсете цианкалий в кръвта ми.
Обърнете внимание на коленете ми.
Ако откриете белези от пълзене –
това е моята смърт!
Темата за жертвоготовността на героя, за убеждението му, че смъртта трябва да се посреща спокойно и с гордо изправено чело, е водеща и при Иван Вазов, Христо Ботев, Пенчо Славейков и Пейо Яворов, и при всички имена на големи лирици от началото на миналия век до средата на 60-те години.
След Ботевото „и смъртта й там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка!“ истинските поети винаги фокусират своето лирическо вдъхновение върху моралната чистота и способността за саможертвеност на героя. Но и не само на героя, а просто на почтения, достойния, честния човек. Трубадурите на 40-те години, облъчени от гордата вяра на Вапцаров, изваяха образа на такива достойни личности. И дори когато пишеха за малкия човек, клетника, несретника, босяка, захвърлен в преизподните на големия и бездушен град, те откриваха, че той не е загубил най-важните си човешки качества. Жаждата по нравствено чисти и смели личности усещаме и при поети като Георги Джагаров, Павел Матев, Станка Пенчева, Иван Давидков… Ето защо мотивът за достойнството, за нравствената храброст и неподкупност, за смелостта и дързостта на свободния дух, минава като лайтмотив през творчеството на споменатите автори.
Поезията на Стефан Цанев е заредена с енергията на несъгласието, протеста, възмущението от пълзящата в обществото демагогия.
Чувствителната духовна мембрана на поета усеща задаващите се разложителни тенденции в социалната тъкан и реагира с остри изблици. Но тревогата на Стефан Цанев не се отнася само до процесите в любимото му Отечество, а и до общия гибелен път, по който върви човечеството, като заменя любовта, състраданието към ближния, милосърдието, добротворството, изконните човешки добродетели със зломислието, омразата, жестокосърдечието и постоянните войни:
И ние – хората.
Ний също сме галактики.
Ний също имаме спътници.
Ний също имаме пръсти.
И тези пръсти ловко държат нож.
И в тази минута – когато се целувате или когато
режете хляб, или когато слушате музика, или
когато четете тези стихове –
някъде убиват някого,
някого убиват някъде.
Вий не казвайте, че някой убива н я к о г о.
Ний всички убиваме този някого.
Онзи н я к о й
убива всички нас!
(Хамлет XX)
4.
Почти във всяка лирична творба на Стефан Цанев звучат тревожните Хамлетови въпроси. Той заявява, че поетът не е слуга, „а меч на народа си“, възприема се като стряскащия вик на мъртвите барабанчици, които тревожат гузните съвести. В стихотворението „Традиция“ възкликва: „Аз съм за гнева, а не за апатията“, и предупреждава правителството, че не трябва да се вярва на всяко ръкопляскане и не трябва да се смесват ласкателите с поетите. Предаността към една идея няма нищо общо с робската покорност, със слугинажа към силните на деня. Поетът се тревожи, че думи като чест, дълг, достойнство, почтеност, все повече се изпразват от съдържание.
А в „Апология на живото слово“ призивно прокламира:
Поети,
изпълзете от библиотечните рафтове!
Слезте
от пиедесталите на своите постове!
Изкачете се на естрадите
като на барикади –
човечеството има нужда от апостоли.
В цялото творчество на Стефан Цанев като че ли присъства един невидим, но страшен въпрос: къде са нашите нови апостоли? Нищо ли не е останало в кръвта ни от огъня на поборниците, дейците на националното освобождение, онези светли личности, които са жертвали всичко – имот, пари, роднини и себе дори, заради нравственото възкресение и освобождение на Отечеството? И в поезията, и в драмите, през последните години в гласа на поета зазвучават все по-песимистични нотки.
В лириката на Стефан Цанев си дават среща два движещи принципа за конструиране на поетическия рисунък, почерпени от Никола Вапцаров и Атанас Далчев. Става дума за така характерния за Вапцаровата поезия разговорен стил, за вмъкването на изрази от делничния език, даже жаргонни словосъчетания, редуването на високи и съзнателно огрубяващи интонации.
А от Далчев Стефан Цанев наследява стремежа към предметността, съчетанието на възвишени поетически конфигурации с публицистичния патос на прокламацията, на лозунга. Най-ярка илюстрация на тези особености ще открием в стихотворението „Плач по Ботев“. Поетът е убеден, че обществото има отчаяна нужда от герои, от смели и нравствено-извисени личности и жали, че са забравени, а даже и направо предадени заветите на великия поет-революционер. Конформизмът, философията на преклонената главичка, която остра сабя не сече, завладява обществото и убива светлите пориви на малцината, които се осмеляват да вървят срещу течението:
„Опасна е всяка крачка напред!
Всеки мечтател метежник е,
глупак е всеки поет.
Все едно, воденицата на времето имената ни ще смели.
Умни сме – излишно е да бъдем смели!...“
Тогава все едно – живи ли сме, не сме ли.
Защото и за днешните – и за времената бъдни
ще бъдат нужни хора безразсъдни:
не за изгода тлъста, а за гола правда
срещу куршум да тръгват,
да лягат под брадва!
Любопитно е едно сравнение между поезията на Никола Вапцаров, както и някои от поетите на 40-те години – например Александър Геров, Богомил Райнов, Иван Пейчев, от една страна, и от друга – лириката на Стефан Цанев по отношение на най-често използваните думи и символите, с които те са натоварени. Ще видим, че те са едни и същи и носят близък емоционален заряд, заредени са с благородната тревога на протеста, на несъгласието с филистерския дух, с разяждащите нотки на колебанието, страха, нагаждачеството, раболепието, конформизма. Говорим за – вяра, дълг, чест, достойнство, борба, идеали, душа, героизъм, предателство, епоха и т.н., все думи, излъчващи полифонични валенции.
Защото време е, време е да разберем,
че на тоя свят дошли сме
не само да ядем;
че повече отвсякога д н е с подвигът е нужен –
до смърт бъди самоотвержен, а не послушен;
че по земен и във всяка глава
боят не е стихнал –
рано е за тържества;
че не по кръстопътищата – в душите са разпятията
и бягство е уюта, предателство – апатията;
и епохата наша всекиму два избора сочи:
трийсет сребърника –
или Околчица!
И при други поети от поколението на 60-те години ще открием нотките на разяждащия съзнанието скепсис, нарастващото отчуждение и социална апатия. При Любомир Левчев най-категорично това прозвучава в „Интелигентска поема“, за която поетът е обвиняван от едно високопоставено лице в сомнамбулни и шизофренни настроения. Иван Динков разгръща своя социален критицизъм в стихосбирките „Лична карта“ и „Антикварни стихотворения“. А Андрей Германов направо заявява, че самоубийствено живеем и дразни самодоволната тълпа с трагичните послания на своите „Четиристишия“…
Но именно Стефан Цанев достига най-високите ноти на нравствената безкомпромисност. Като жестока присъда над продаващите идеалите, над негодниците и подлеците, над подлизурковците и нагаждачите, звучи финала на стихотворението „Притча на Бинка Желязкова“:
Утихна вятърът. Под божията стряха
нещата следват свой законен път.
Мълчат – през бурята които пяха.
Мълчалите тогаз –
сега крещят.
Съществена черта на поезията на Стефан Цанев е органичното съчетаване на лирика и драма. Много от стихотворенията следват принципа на конструиране на една драматургична творба – въведение или завръзка, разгръщане на действието с нарастващо напрежение, кода или финал, обикновено с призивен, почти манифестен характер. Така е например в: „Отражения“, „Малка поема за барабаните“, „В музея на революцията“, „Дойдох, видях, не победих“ и поемите „Яжте есен!“, „Автореквием“. Специфична особеност на Стефанцаневата поезия е своеобразното сюжетиране на стиха, насищането със синкопи, параболи, оксиморони, внезапна смяна на ритъма, накъсване на стиха, съзнателно бягство в повечето от случаите от класическата строфа, която му се струва пранга за бравурния полет на поетическото въображение.
Думите за поета са най-силното оръжие, когато са искрени и истински. Неговата лирика не търпи фалша, подмените и предателствата. Тя мечтае, че някой ден човечеството, а и българското общество, ще се събудят от апатията, инерцията и самодоволството и ще осъзнаят своята историческа роля за спасението на човешките души.
Стефан Цанев е автор на заредения с много знакови и нравствени послания роман „Мравки и богове“, а в редица негови стихотворения се прокрадва драматичното съмнение – какви сме ние хората, мравки или богове? Или по-точно какви трябва да бъдат хората – Богове или мравки? Позналият, обичащият и жертващият се за Свободата – убеден е поетът – носи божествения огън у себе си, а робът, отдалият се на покорство, раболепие и низкопоклонничество е вече продал безсмъртната си душа.
И за това в стихотворението си „Апокалипсис“, заредено с трагични и почти есхатологични внушения Стефан Цанев възкликва:
О, мъчна участ – да си свободен…
Спасете
нашите
души!
