Акад. Иван Гранитски
В томчето с избрани творби „Бреговете на съня“ поетът Боян Ангелов е събрал свои лирически внушения и видения, създавани в продължение на няколко десетилетия. Идеята на автора е да представи най-знаковите според него творби, които показват един труден, но плодотворен път на търсения и художествени експерименти.
Ако търсим обобщаваща метафора за лирическите пулсации в книгите на Боян Ангелов, ще кажем, че те проследяват скиталчествата на духа в реалния и илюзорните светове. През годините този автор е бил все по-властно и магнетично привличан от невероятното многообразие и причудливост на духовните пейзажи. Именно поради това лириката му понякога натежава от трансцендентални внушения, натоварва се със сложни интелектуални асоциации, архетипни конструкции и многопластови културни алюзии.
Ние виждаме в развитие многогодишните усилия на автора да осмисли посланията на живата и неживата материя, на социума и въображаемото. Можем да откроим, условно казано, няколко насоки на неговите внушения – първата, без съмнение, е интелектуално-философската интерпретация, която цели да се осъзнае дълбинното познание – невидимото, необяснимото.
Човекът е необяснимо кълбо от противоречия и хармония, наречено Живот. В него си дават среща преходността и повторяемостта, страховете и възторзите на конкретното време. Авторът се опитва да разгадае космогоничния кръговрат – превъплъщенията на живота в смъртта и обратно, постоянното прераждане на човешките души, но и всяка частица от Натурата. Понякога той не може да определи дали сънува наяве и дали в съня не е действителната реалност. Емблематични в това отношение са редица творби, където виждаме по какъв парадоксален и в същото време органичен начин се преплитат и превъплъщават едно в друго реалното и фантазното:
Умората, превъплътена в гном,
е бледо отражение на ваза
в събуденото за съня съзнание,
но нямото джудже не ми разказа,
че пеперудите са оседлани,
че феите все още спят и, щом
повика ни на совата зовът,
по мост от паяжина ще преминем:
над езеро, осеяно с русалки;
над кълбовидни църкви с цвят карминен
и над планети като нокът малки –
отвъд материалното, отвъд…
„Косите на нощта“
В книгата „В сянката на хоругвите“ авторът предлага като програмно стихотворение творба, посветена на Александър Геров. Впечатляват психологическото вглъбяване в света на големия поет, диалогът с него и размишленията върху тайната на преминаването от едни в други светове. Действително Александър Геров притежаваше качеството да преминава с въображението си в други по-добри и възвишени пространства и селения. Той знаеше езика на птиците и разговаряше с тях, черпеше своето вдъхновение от тяхната невинност, безкористност и волност.
…и вече готов е отново да литне,
където беседва с човеци хвърчащи.
Лети и приказва, лети и приказва…
За всекиго има слова най-изящни
и всяка усмивка с любов го наказва.
Поезията на Боян Ангелов е изцяло подчинена на търсенето на трудните въпроси, които мислещият човек си поставя. Затова той често се насочва към символиката на гръцката митология или история. Потъвайки във времето на Зенон Елейски, Талес или Емпедокъл, той иска да се поучи от мъдростта на древните и в нея да намери спасение от просташката врява на нашето всекидневие. Често пъти го привлича глобалната антитеза за романтичното минало и скверното настояще. В стихотворението „Емпедокъл“ той се удивлява на вселенския кръговрат, в който ерите стават моменти, в „Оскъдица“ бленува за появата на един нов Фауст, който да преобрази пошлото блато на днешния ден в кристалночист ручей.
В „Сянката на хоругвите“ Боян Ангелов продължава да разгръща и развива търсения, започнати още в предишните му стихосбирки – „Далнина“ и „Поледица“. И тук виждаме същите знакови думи, зад които стоят глобалните символи и метафори, емблематизиращи понятия като свобода, волност, непокорност, вярност и достойнство, подлост и храброст, дълг и чест, усещането за мимолетност и преходност на земното, както и предчувствието за вечността на духовното.
Парадоксалната образност в поезията на Боян Ангелов отразява способността му да улавя едновременно и безсмислената жестокост на човека, изразяваща понякога неговата ирационална същност, дълбоко скрита в бездните на подсъзнателното, и в същото време неговата възвишеност, изтъканата му от вътрешна светлина, добротворство и лъчезарие безсмъртна душа.
Поетичните внушения в тази книга се разгръщат главно в три пласта. Първият почива върху философски веяния и реминисценции от исторически или литературни идеи, занимавали през столетията съзнанието на не един и двама склонни към философициране лирици. А нашият автор в различни свои книги е показвал своето пристрастие към метафизическото осмисляне на вечните въпроси, които никой век не разреши, и убеждението си за амбивалентната същност на човешката личност. Вторият пласт отразява способността на поета да мелодизира и ритмизира така стиха, че често пъти той придобива песенен характер. Появяват се баладични мотиви, метафорите и сравненията се преплитат със специфичния за народното творчество приказен сказ. А третият пласт извежда моралистичните поуки.
Стихосбирките на Боян Ангелов „Поледица“, „В сянката на хоругвите“, „Последна риза“ привлякоха вниманието на литературната критика и на поетическата гилдия с особената си метафорика и оригинална образност, с продуктивните експерименти с формата и най-вече със своите послания. Но защо тези три книги имаха такова важно значение не само за индивидуалното развитие на Боян Ангелов, но и за очертаване на някои важни тенденции в съвременния литературен процес?
И в предишни лирически сбирки на този автор беше забележима тягата му към своеобразно лирическо философициране. Редица от творбите му стъпваха върху използването на многопластови сравнения, митологически препратки и историко-културни алюзии. Сега обаче в „Реставрация на обелиска“ виждаме изкристализирала тази особеност на поетическия му рисунък.
Авторът непрекъснато се опитва да облече в оригинални поетични образи размишленията си за свръхпредназначението на човека. И то главно, на човека на нашето време, разкъсван и раздиран от противоречия и съмнения, възторзи и резигнации, колебания и непоколебима решителност. Позоваването на митологически и исторически персонажи помага на автора да направи сравнение при движението на човешкото съзнание през вековете, да разсъждава върху това променя ли се нравствеността на индивида през хилядолетията и каква е примерно разликата между гражданите на Елада или Древния Рим със съвременния човек? Тази тяга към философициране на поетическия изказ ражда и особената парадоксална конструкция на някои от творбите – там често ще открием антитезата, параболата и даже оксиморона.
Споменатите три лирически сбирки на Боян Ангелов като че ли са били подготовка за появата на „Реставрация на обелиска“. Тук са изведени в завършен вид редица от поетическите му съмнения и реторични възклицания от предишните книги. Тук виждаме разгръщането на поетическата философия на Боян Ангелов в най-чист вид. Първият раздел на книгата – „Плахо пламъче“, ни показва как авторът, макар и в плен на илюзиите на съдбата, е разпъван между примирението и вярата. В стихотворението „Преминаване“ авторът покрусен възкликва:
Преминал зрелостта, преминал
през рискове и край съблазни,
животът ми е трансформирал
гнева в усилия напразни.
И вместо да мъстя, се свивам
в тресавище на зли погроми.
Завит от огнена коприва,
студувам в жарки катакомби.
В стихотворението „В покрайнините“ поетът отъждествява своя живот с образа на големия модерен град, който е с назъбени стени, надвесени над зли скали. В този град на отчуждението никой никого не поглежда и не поздравява, защото държавата е озлочестена и човекът, който според Паскал е мислеща тръстика, се е превърнал във винтче и болтче от огромен бездуховен механизъм. От една страна, градът е символ на живота, неговата кула е пробола и седемте небеса, но Човекът, къде е Човекът?
Почти във всяка творба ще открием силни и ярки метафори за кръговрата на човешкия живот. Усещането за незначителност, за преходност и ефимерност терзае лирическия герой. Той вижда порти с некролози, заключени с ръждавеещи и разкривени катинари. А върху тленните дувари лазят възлестите вени на асмите. Няма кой да отключи вратата на ближния, човекът потъва в смразяващ студ и отчайваща самотност. Само плахото пламъче на надеждата крепи лирическия герой и поддържа неговата воля. В едно от програмните стихотворения на книгата – „Отломъци“, поетът заявява:
Тъгата бавно ме насища
с отломъци опустошени.
Затлачва ме като с кълчища
брегът на лесното спасение.
Съзирам океан, изгризан
от пировете на косатки.
Излишъци от оптимизъм
заливат залезите кратки.
А после тръгват недоспали
потомците на нищетата.
Но кои са тези, които удрят клепалото на живота ни безобразен? Това са всички ония, които се самооблъщават като политически елит, а през последния четвърт век хищно продават заветите на възрожденците и националреволюционерите. За това лирическият герой на Боян Ангелов, когато се съпротивлява на лъжата и демагогията, на официалния фалш, получава вместо ласки, юмруци. Усещането за всеобщ разпад, за деградация, демонстрацията на парвенющината и срамните водевили, които слагат своя печат на днешното време, не само отблъскват лирическия герой, но и постоянно насочват погледа му към романтичното минало, към времето, когато любимото Отечество е имало идеали и ценности – национални, социални, естетически.
И тук стигаме до обяснението на глобалната метафора на книгата, кодирана в стихотворението „Реставрация на обелиска“. Въпреки подлостите на силните на деня, въпреки безчинствата на така наречения политически елит, чувствителната и мислеща душа на човека на нашето време избира саможертвата, себераздаването, защото протуберансите на Злото могат да бъдат овладени само с благородство, милосърдие, братска взаимопомощ, безкористност, добросърдечие и поставяне на висшите национални интереси над владеещата и превземаща всичко алчност, завист и разруха.
Като контрапункт на песимистичните, а нерядко и апокалиптични внушения, доминиращи в първата част на книгата, Боян Ангелов предлага на своите читатели примера на възвишеното, на безкористното служение на Отечеството. Това е третият цикъл на книгата, озаглавен „Перлата на окото ми“. Авторът е имал щастливото хрумване да включи тук серия от поетични поклони към духовните послания и завети на редица наши възрожденски дейци – Добри Чинтулов, Нешо Бончев, Христо Ботев, Иван Вазов, както и някои от най-ярките поети на България, чиято трагична съдба и героичен живот е възпламенила поетическото му въображение – Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров, Иван Нивянин и Васил Воденичарски, а също и емблематични поети на нашето време – Никола Фурнаджиев, Александър Геров, Иван Динков, Евтим Евтимов…
И други съвременни български поети са се вдъхновявали от могъщата духовна аура и посланията на посочените творци. Често пъти в стихотворения на Александър Геров, Иван Динков, Любомир Левчев, Валери Станков, сме откривали интересни парафрази, скрити цитати или директни вариации върху творчеството на класиците. Но този цикъл от двадесетина творби на Боян Ангелов се откроява с актуалното преосмисляне на посланията на класиците, с оригиналната трактовка, която ни предлага поетът, и най-вече с духовната близост към посланията им. Авторът е усетил може би не само с разума си, но и дълбоко интуитивно, че една нация, която няма духовни стълбове и ориентири, не може да разчита на сериозно бъдеще. Ето защо стихотворенията от този цикъл са не само значими като силно звучащи духовни поклони пред традицията, но и са своеобразна камбана, която трябва да събуди заспалото ни общество.
„ЦВЕТОВЕТЕ НА ТЪГАТА“ 2003
ГЛАНЦ
Преглътнат вик ли е това,
в просъница което чух?
Събудените сетива
на уморения ми дух
са вплетени в ефирен танц
и въздухът е заслепен
от кехлибарения гланц
на изгрева, живеещ в мен.
В събудените далнини
словата нямат вече власт.
Далеч от земните злини,
в недосегаемия час
извира музика и тя
е по-могъща от смъртта.
И не танцувам, а летя
в прегръдката на волността.
СИЛНИТЕ НА НОЩТА
Подарихме си волността,
но останахме раздвоени.
Ние, силните на нощта,
не намерихме изцеление
нито в изгревния покой,
нито в ласките неродени.
А във волята ни е той –
повелителят на Вселената.
Вече трябва да се сродим
с неотроненото стенание,
щом светът е неотделим
и такъв ще остане…
МОЛИТВА
В някой лишен от илюзии час
ангелът на смъртта ще ме погали.
Сигурно няма да плача на глас,
но ще плача отвътре…
Едва ли
ще поискам отсрочка, щом
от болката ще съм отлъчен,
щом небето ще ми е дом –
просторен, загадъчен…
Колко пъти от самолета
си представях, че вървя сам
в ледено облачните полета,
сам сред облаците…
Не знам
дали някой ми е подсказал,
че в душите си носим друг
свят и там Бог е слязъл,
за да бъде наш демиург.
А сега – в тази меланхолия –
друго искам да си представя:
влюбен съм
и се моля
живота да продължава.
ОБОЖАНИЕ
Обожателят на боговете
има своя образна фантазия.
Мислите му винаги са слети
с чувството, че го очаква празник.
Обожателят на красотата
спи в подземия нечистоплътни
и сънува бялото разпятие,
към което се стреми духът ни.
Волята му за какво жадува
и защо отново е в окови?
Недоказаното съществува,
за да замени мечтите с нови.
Отчаянието не е призрак,
а е бариера за мечтите.
Не споделяйте дори пред близък,
че понякога насън летите!
БРЕТАН
Баща на моретата е океанът,
а земята е тяхна майка.
Ако две думи след мен останат,
нека бъдат за тебе… Жалка
и безсмислена, самотата
пресушава реките злачни.
С напукани бърни земята
преповтаря онези мрачни
и несбъднати покаяния,
от които дъхът ни спира.
Пристига отливът… Океанът
в своя дом се прибира.
БРОДЕРИЯ
Вероятно мислената права
към несъстоялата се близост
проектира върху своя ръст и
някаква словесност непозната.
А светкавицата не престава
да разкъсва облачната риза
и бродира с овъглени пръсти
друга лирика на свободата.
Друго е светилото, обляло
с болна кръв отсечения порив.
То е мъж в суграшицата крачещ
и от мисли гибелни обсебен.
Ако верността е огледало,
облакът наивно ще повтори,
че обича мълния и здрач е
завалял над порива последен.
Името на смисъла не зная.
Не разчитам знаците попътни.
Тази неувереност ми носи
само огорчения и само
някакво знамение познато,
но ще продължавам да чертая
образа на дните простосмъртни
сред ливадите зеленокоси.
Той е близостта на друго рамо
и е с вкус на неживяно лято.
СОЛИПСИЗЪМ
А сянката не е ли доказателство,
че цветовете съществуват само в нас
и господар навън е сивотата,
която, радости и злоба смесила,
рисува моя екзистенциален страх?
Страх,
че навън господства озлобление;
страх,
че след време трябва да съм спомен…
А споменът не е ли доказателство,
че сме зърна от лунна броеница,
която някой пръснал е в безреда?
И този някой трябва да открия,
но виждам само неговата сянка.
Отстъпва тя,
съвсем неосъзнато,
към целината неправдоподобна,
където в храсталаците трънливи
се крият птици
с човки смъртоносни
и в тях потъва моята надежда,
но сянката ѝ
багрите
съдържа…
ДАЛИ
Какво ме принуждава да съм гневен?
Дали несправедливостта злочеста,
че все по-често безучастно гледам
на хората измамени протеста?
Поисках да помогна, а не мога,
защото съм прашинка мимолетна.
Попитайте търговеца на дрога
дали сълза и в него не просветна?!
Попитайте страхливеца дали ще
разкаже за предателството свое,
щом бъдещето му е пепелище,
надеждите му щом са сън усоен!
Внушиха ми и трябва да повярвам –
животът е измама смъртоносна.
Превърнах се в най-вярващия варварин.
И ипостасите дори докоснах,
ала доверието ме заключи
в просторите на бездната, в килия,
където не шепти небесен ручей
и само педя от смъртта дели я.
Дали ще превъзмогна тази педя,
дали ще спра принудите злокобни?
Измамата от бездната ме гледа,
но кой лицето ѝ ще ми припомни?
ГРАВИТАЦИЯ
На Димитър Милов
Над вълните заспали
е застинал покой,
ала чувам сигнал и
в дълбините е той.
От вълните извира
омагьосан делфин.
Той лети и се спира
върху облака син.
Там навярно прегръща
своя етерен брат,
но отново се връща
в бездиханния свят.
ЦВЕТОВЕТЕ НА ТЪГАТА
В далечината сам да се захвърлиш
и никога спокойствие да нямаш,
и никога да не постигнеш нищо,
което да се нарече победа.
Представите ти да освирепяват
по вълчите закони на забравата.
Да бъдеш онзи, който се прощава
в несбъднатата непреодолимост
с осиновителя на тъмнините
и след немилостивата промяна,
в която близостта се отчуждава,
да проумееш, че е едно е обич,
а друго е представата за нея…
В далечината там да съзерцаваш
контурите на планини кристални,
притиснати съвсем от ледовете.
Готов ли си, така усамотен и
така студен, и недостъпно мрачен,
да срещнеш цветовете на тъгата?
ДРУГАТА ВЪЗМОЖНОСТ
Леглото, маските, грехът
ще бъдат всичко,
което ще произнесат
след нас на срички.
Подобно езерни води
е бистър пътят,
преди уплашени звезди
да го размътят.
Ще бъде мрачно като в смърт,
ще бъде ясно,
че си оставаш и отвъд
все тъй прекрасна.
Останалото е трева
над сиенита.
Ездач с отсечена глава
ще ни попита
защо избрали сме и днес
посока грешна,
ако скръбта е без адрес
и безутешна.
Ако земята е кълбо
небесна прежда
и с нея само някой Бог
се разпорежда,
защо ми е? Тогава дай
далеч от нея
да полетя и не ридай,
че не живея.
Телата – в огъня. Грехът –
в жена от огън.
Повярва ли им, че духът
не казва сбогом?!
КОПРИНА
Дойде сама и бе готова
на всичко, за да бъде с мене.
А си помислих, че отрова
са думите ѝ откровени.
Помоли ме: „Не ме оставяй,
защото много ми е страшно!“
По-беззащитна бе от славей
и от богиня по-изящна.
Помилвах кожата ѝ бяла,
гърдите ѝ целувах голи,
а тя не искаше раздяла,
за друго тя не ме помоли.
И се прегръщахме с такава
обреченост чистосърдечна,
която няма да забравя,
дори ако живея вечно.
Страхливец бях и я ревнувах
от всеки мъж, погледнал в нея.
На безразличен се преструвах,
но чувствах, че ще полудея.
Не издържах, бях слаб и жалък
да задържа такава обич.
Горчив ми стана всеки залък,
а дните ми – безсилни роби.
И тя не издържа… Замина,
без тежки думи да ми каже –
по-наранима от коприна
и по-бездомна от прокажена.
Сега – далечна, недостъпна –
на друг шепти: „Не си отивай!“
Сега под снегопада тръпна
от глад и самота горчива.
СЪСТРАДАНИЕ
И състраданието се надвеси
над устремените към пропастта.
Защото си невидим още, слез и
не им разкривай лобните места,
където непробудената тайна
е с матовия блясък на сребро.
Тя съществува само там сияйна
и не узнала още, че добро
е за изчезналия небосвод,
щом дланите на облака свенливо
потънат в полунощните треви.
Там своята усмивка остави
и разкажи им колко е красиво
да се завърнеш в другия живот.
ИНКВИЗИЦИЯ
Във всеки човек
живее идеалният човек…
Фридрих Шилер
Не обичам
рождените дни.
Остаряването не ме радва.
Обелиск върху
съсипни,
разединен от брадва –
това е животът ми
плюс 48 свещи
и страхът,
който се стреми
да изглеждат
все по-зловещи.
Не обичам да бъда слаб.
Не обичам
да бъда лъган.
Междупланетен кораб
раздира
душевната тъкан…
Дори сляпата интуиция,
отчаяно ожесточена,
е сам-сама –
като жрица
с присъда неопростена.
Дори
нямата инспирация,
полугола и поругана,
ми нашепва с любовни знаци
зад преградата да остана…
Пожелах
напред сам да тръгна,
но завистта ми напомни,
че не съм
вече млад,
не съм на
годините ѝ греховни.
Пожелах свобода да вкуся
отвисоко
и на открито,
но обзе ме като покруса
той –
великият инквизитор.
Беше в тога лилавосива,
потъмняла от кръв и сажди.
Не посегна
да ме убива,
а попита кога съм раждан
и дори се усмихна сякаш…
Отговорих му,
че съм Дева,
че не съм господар
на мрака,
вливащ се в светлината дневна…
Инквизиторът ме опази
от страстта
да се възгордея.
Завладяха ме на талази
ревността
и тъгата с нея…
Пожелах
да съм диво цвете
върху
гривата на скалите,
да въздишам
по ветровете
и по бурите страховити,
но обвива ме
мрачна тога,
от лилавия цвят
по-тъмна.
И се мъча,
ала не мога
от властта ѝ
да се изтръгна.
