Георги Вулджев
Мандат за една наистина Прогресивна България
1.
На 19 април 2026 г. станахме свидетели на истински исторически момент за България. Новосъздадената партия „Прогресивна България“, водена от бившия президент Румен Радев, постигна безапелационна победа в изборите, с 44.6% от вота, което ѝ гарантира нещо изключително рядко в историята на съвременната българска демокрация – самостоятелно парламентарно мнозинство. Постигането на самостоятелно мнозинство в пропорционална избирателна система от типа на тази в България е изключително трудно постижение. В „нормални“ времена такова постижение е на практика невъзможно.
Тежестта на историческия момент, на който току-що станахме свидетели, трябва да бъде ясно осъзната от цяла България, но най-вече от „Прогресивна България“ и, разбира се, нейният лидер Румен Радев. В контекста на съвременната история на България подобно постижение е най-близкото възможно нещо до това, което в Китайската история се е наричало „небесен мандат“, а в Европейската „божественото право на кралете“. На чист съвременен български, тези термини означават само едно – легитимност. Легитимната власт е тази, която носи „небесния мандат“. В нашата демокрация абсолютно легитимното управление е това, което има самостоятелно мнозинство. Коалиционното управление разбира се е законно, но не и легитимно в същата степен. Защото то е резултат от липсата на достатъчна степен на единство сред българския народ, така че една политическа формация, сама по себе си, да бъде припозната като представител на неговото мнозинство.
Не е никакво съвпадение, че последната формация, която успява да постигне пълно мнозинство, е Съюзът на демократичните сили (СДС) на Иван Костов (може би не е случаен и фактът, че в собствената си партия той е бил известен с прозвището „Командирът“). Не можем да си позволим да подценим факта, че последният път когато българският народ е гласувал пълно самостоятелно мнозинство на която и да е политическа сила, това се случва в контекста на екстремна кризисна ситуация, след години на разпад на правния и стопански ред на българската държава. Това красноречиво показва, че българският народ усеща настоящото състояние на страната като дълбоко кризисно. Дори то да не изглежда такова на повърхността.
2.
След падането на режима на Тодор Живков в България е въведена пропорционална избирателна система, която в своите специфики прави постигането на самостоятелно парламентарно мнозинство изключително трудна задача. Макар и през 90-те да се изреждат няколко управления с такива мнозинства, това е най-вече следствие на все още много невръстната партийна система в страната, която в ранните си години е почти изцяло двупартийна. Специфика на ранния период на Българския преход е очерталото се политическо разделение между тези, които наследяват падналия комунистически режим, и съответно носят неговото политическо наследство и целят (поне частично) да го съхранят, и тези, които стоят в ясно противопоставяне срещу него и целят да го отрекат. От едната страна БСП, а от другата СДС.
Този политически еквилибриум, макар и неестествен за специфичната избирателна система на България, е функция на отлагания с години стопански преход. В крайна сметка обективните икономически обстоятелства форсират политическите събития и след стопанския колапс на страната в средата на 90-те такъв преход в крайна сметка се осъществява. Въобще не е сучайно, че допреди няколко дни именно изборите през 1997 г. бяха последния път когато която и да е политическа формация е печелила самостоятелно мнозинство на парламентарни избори.
През 1997 г. Иван Костов и СДС получават мандат не просто за управление на България. Полученият мандат е за нещо много по-фундаментално. Не би било преувеличение да се каже, че те получават мандат за преосноваването на българската държава. След отстраняването на Живковия режим през 1989 необходимостта от подобно преосноваване е ясна, но поредица от правителства се провалят, макар и някои от тях също да разполагат със самостоятелни парламентарни мнозинства. В крайна сметка, обективните икономически обстоятелства форсират политическите събития и след стопанския колапс на страната в средата на 90-те така необходимото преосноваване в крайна сметка се осъществява. От правителството на Иван Костов, за добро или зло, с всичките му проблеми и противоречия. И въобще не е сучайно, че допреди няколко дни именно изборите през 1997 г. бяха последния път когато която и да е политическа формация е печелила самостоятелно мнозинство на парламентарни избори в България.
Именно това е значението, което постигането на такова мнозинство носи от онзи момент нататък – отговорност за преосноваване. Никоя формация след това, нито НДСВ на Симеон Сакскобургготски, нито ГЕРБ на Бойко Борисов е получавала толкова власт и отговорност от българския народ. Защото при изборите през 2001 и тези през 2009, макар и безспорно да маркират важни политически събития, не е битувало усещането за необходимост от фундаментална промяна в България. Но явно днес усещането за такава необходимост отново битува. Дали е осъзната или подсъзнателна е отделен въпрос. А и както знаем от психологията, именно подсъзнателното е по-силно и фундаментално.
3.
С гласуван „небесен мандат“ можем и трябва да очакваме само и единствено фундаментално преосноваване на българската държава. Нищо повече и нищо по-малко. За добро или за лошо, именно това постига правителството водено от Иван Костов преди близо три десетилетия. Без значение какво е личното ви мнение относно успехите или провалите на това управление на СДС, не може да се отрече, че днес ние все още живеем (в) неговото наследство. Дали във вътрешнополитическо или във външнополитическо отношение, дали в сферата на стопанската, социалната, или дори правосъдната политика, именно наследството от управлението на правителството на Костов има най-голяма тежест за случващото се през следващите няколко десетилетия, в които много от нас, включително авторът на този текст, израснаха. То е изворът на последващите политически събития и процеси до ден днешен. Това може би е най-очевидно във външнополитическо отношение – пътят към присъединяването на страната към НАТО и Европейския съюз бива категорично поет от правителството на Костов и управляващото мнозинство на СДС. И в икономическо отношение, след катастрофата при управлението на Жан Виденов, стопанският модел на съвременна България е изграден от същото правителство и парламент, и продължава да функционира, с много дребни промени, до днес.
Въобще не е случайно, че Радев получава „небесен мандат“ именно сега, когато един от структурноопределящите стълбове на стопанския модел изграден тогава – валутния борд – беше съборен при присъединяването към еврозоната. И то беше съборен въпреки ясно заявеното желание на българското общество това решение да бъде подложено на референдум, особено с оглед на неглижираните инфлационни рискове. Една от водещите причини защо Румен Радев, а не друг, получи мандата, който сега носи, е че той разпозна и откликна на този сигнал от страна на българския народ. Така той демонстрира, че разпознава съдбоносната важност на решението. Противно на това, което много заблудени и пристрастни икономисти и политици повтаряха напоследък, валутният борд и еврозоната са две много различни неща като стопанско и политическо значение. И едното (присъдиняване към еврозоната) не е заложено като едва ли не автоматизъм от другото (въвеждане на валутния борд). Това беше и ясно заявената перспектива на на българския народ. Не е случайно, че миналата неделя той гласува почти безпрецедентно доверие на формацията на Румен Радев, който демонстрира сходно разбиране, с предложението си за провеждане на референдум за отлагане на присъединяването към еврозоната.
4.
В България през последните години текат процеси на дълбока политическа и икономическа ентропия. Премахването на валутния борд и смяната на валутата ги ускори, защото липсата на старото структурно ограничение рамкиращо бюджетната политика провокира съревнование за рентиерски привилегии, което може да бъде осуетено само чрез силна и безкомпромисна власт. Уви, рентиерското мислене е много широко разпространено и сред бизнес средите в България, много от които неглижират нуждите на икономическото развитие и непрестанно лобират държавата за все по-безконтролен внос на евтина работна ръка от места като Близкия Изток и Централна Азия. Целта е ясна – поддържане на маржове на печалба, които естествено се стопяват поради изоставащи бизнес модели.
Но това е чиста проба рентиерство в полза на частни интереси за сметка на целокупното българско общество, което ще трябва да плати дългосрочната цена на икономическото изоставане и етническа фрагментация. Тази политика на все по-масова миграция, в която поредица правителства сякаш залитнаха насън през последните години, е заплаха за бъдещето на България, както в икономическо, така и в социално отношение. Виждаме до колко дълбоко социално, етническо и религиозно напрежение води това в други Европейски държави. Искаме ли да следваме този път? Неслучайно вносът на работна ръка беше водеща тема на последните избори в Унгария, където спечели кандидатът с платформа срещу такива политики.
Ерата на евтиния труд като двигател на догонващо развитие свърши, време е България да навлезе в ерата на технологичните инвестиции и иновации. Нискотехнологична икономика, с фокус върху дейности с ниска добавена стойност, каквато България все още е, никога няма да бъде богата, колкото и еврофондове да получава. И в този аспект е време за преосноваване на българската държава, защото в момента сме на дъното в цяла Европа. На дъното по инвестиции в основен капитал като дял от БВП, на дъното по инвестиции в научноизследователска и развойна дейност, на дъното по роботизация на промишлеността, на дъното в Европейския иновационен индекс. Време е за възстановяване на сринатите инвестиции в основен капитал и технологии! България трябва да стане лидер в технологичните инвестиции, ако иска някога да е наистина развита и богата! Имаме този потенциал, както в промишлеността, така и в сферата на дигиталните технологии. Но е необходима воля за амбициозно прогресивно развитие, вместо икономико-политическо рентиерство чрез подбиване на заплати и етническо заместване.
5.
За проблемите в сферата на фискалната политика няма нужда дори да говорим. След стабилизирането на публичните финанси, което се постига от правителството на Костов (за което ключов принос има въвеждането на валутния борд), в продължение на над 20 години в страната се поддържа сравнително сигурен фискален еквилибриум на ниска данъчна тежест, нисък държавен дълг и балансирани бюджети. От 2020 г. насам този баланс категорично се счупи. Време е той да бъде поправен, но за да се случи това по устойчив начин са необходими фундаментални структурни промени, които само управление с пълно мнозинство би могло да въведе. Толкова фундаментални, че напълно да променят облика на публичния сектор. Необходимо е както дълбоко преструктуриране и съкращаване на раздутата бюрокрация, така и пълно преосмисляне на социалния модел. Загубата на валутния борд е загуба на структурна спирачка пред безотговорните и опасни фискални политики. С оглед липсата на този ключов за бюджетната стабилност през последните десетилетия фактор, фискалните политики трябва да се водят още по-внимателно и дисциплинирано. Едно е сигурно – държавните разходи трябва драстично да се намалят.
В този ред на мисли, съкращаването на публичния сектор трябва да е основен приоритет на новата власт. В България наблюдаваме перверзна динамика от вече десетилетия. Докато населението на страната пада, броят на бюрократите расте. Това трябва да спре. Но първо трябва да се проумее, че съкращаването на държавната администрация е политическо решение, което трябва да бъде взето като експлицитно такова. Погрешен и обречен на провал е подхода на въвеждането на дигитални системи и автоматизация на административни процеси, с идеята, че това само по себе си, „по естествен път“, ще доведе до свиване на бюрокрацията. Точно обратното. Подобна логика почива на напълно погрешната презумпция, че публична организация се подчинява на същите икономически закономерности, каквито и една частна такава. Но нищо не е по-далеч от истината.
Публичният и частният сектор са много различни. Публичният сектор не се подчинява на пазарни икономически стимули, а само и единствено на политически решения. Дигитализацията на публичните услуги, макар и да ги прави по-удобни за обикновените граждани, няма да накара бюрократите сами да напуснат работните си места. Дори да бъде напълно обезсмислена тяхната работа и заетостта им да е чисто формална, бюрократите винаги ще си намерят „работа“, била тя и чисто фиктивна такава, без никаква реална полезност. Затова, за да се постигнат необходимите спестявания в държавните разходи, така че бюджетът да бъде отново балансиран и да се разсее надвисващата в дългосрочен план буря на дълговата криза, на първо място новата власт трябва да вземе експлицитното решение да съкрати размера на публичния сектор. Да съкращава позиции. Да уволнява хора. И то много. В ерата на изкуствения интелект държавната бюрокрация без проблем може да се съкрати поне наполовина. Това би било и добър повод да се обнови състава на държавната администрация и той да бъде изчистен от лица, които вместо да служат на обществени интерес, всъщност играят ролята на рентиери или нечии вътрешни лобисти. България може и трябва да има амбицията да бъде държавата с най-оптимизирания публичен сектор в Европа. Нужни са публични институции, които помагат на частния сектор да се развива все по-бързо, вместо да го задушават.
6.
Но дори с това рискът от дългова криза няма да бъде трайно елиминиран без фундаментално преструктуриране на социалната политика, без преосноваване на социалната държава. В контекста на хронично застаряващо население и съотношение между заети лица към пенсионери което понастоящем е непоносимо ниското 1.4, а дългосрочно гони 1:1, пенсионната система на България е не просто фалирала, тя е източник на краен фискален натиск, който повлича цялата държава към бездната. Същото, до много голяма степен, се отнася и системата на „солидарно“ здравеопазване. Тук е необходим много дълбок поглед, в комбинация с много амбициозни действия. Редно е новата власт да си зададе следния въпрос. Когато говорим за „солидарност“ в сферата на социалната политика, към кого е редно да я насочим в най-голяма степен?
В ера на раждаемост под необходимата за стабилно население, не е ли редно да се замислим дали не е време да обърнем фокуса? Изцяло да го обърнем? От социална държава, която приоритизира нуждите на (по-)старите към такава, която приоритизира нуждите на (по-)младите? В крайна сметка, кое е най-голямото социално благо? Това са децата. Без тях никоя държава няма бъдеще, камо ли икономика и данъчни приходи, които да финансират каквато и да е социална политика. Но сякаш приемаме децата за даденост и „социалната“ държава харчи много повече пари за подпомагане на възрастното население, отколкото за подпомагане на младите семейства и техните деца. Ако сравняваме нивото на преразпределение към населението в пенсионна възраст с това към семействата и децата, съотношението е над 2 към 1 (дори ако прибавим разходите за образование). Получаваш това, за което харчиш.
Необходими са както много амбициозни мерки за връщане на емигриралите в чужбина българи, така и много по-щедро подпомагане на младите семейства. В пъти по-амбициозни и по-щедри. Нищо не трябва да бъде изключвано. Недопустимо е да се подценява мащабът на съвременната демографска криза, защото тя е може би най-тежкото предизвикателство, пред което човешката цивилизация някога се е изправяла. За да се справим с него може да се наложи дори да преосмислим допускания, които са залегнали като фундаментална догма в съвременните ни общества. Това как работи „социалната държава“, още от зародиша си преди повече от век, е една такава догма. Нo едно наистина прогресивно управление не трябва да го е страх да нарушава табута и да чупи идоли! Не и когато е въпрос на оцеляване. Не и когато става дума за преосноваване.
7.
Много има да се каже и за енергийния сектор на България, който, за съжаление, прогресивно запада от вече много години. Поради покачването на цените, както и очевидната нужда все по-голяма бъдеща нужда от базова евтина електроенергия поради нови енергоемки технологии като изкуствения интелект, са необходими мащабни инвестиции в нови мощности, но и в по-качествена инфраструктура за съхранение на електроенергия. България може и трябва отново да стане енергиен лидер на Балканите! В това отношение трябва да заемем и категорична позиция в рамките на Европейския съюз. Енергийният суверенитет трябва да бъде първи приоритет на европейско ниво, защото енергийната зависимост на Европейските държави от външни доставчици ги прави слаби и уязвими. Същевременно, абсолютно неадекватните „зелени“ политики и липсата на инвестиции в други, по-надеждни енергийни източници, особено ядрена енергия, направи цените на електроенергията в Европа едни от най-високите в света! Това обрече доскоро изключително силната Европейска промишленост на колапс. България не бе пощадена и индустрията ни е в най-тежката криза от 90-те години насам. Всичко това трябва да се промени!
Що се касае инфлацията, особено в цените на хранителните стоки и услуги, е необходима не само регулаторна реформа, но и възраждане и окрупняване на българското зеленчукопроизводство, овощарство и животновъдство. Подпомагането на аграрния сектор трябва да бъде преструктурирано така че възможно най-големият обем възможно най-качествено производство да бъде възнаграждаван преди всичко. Междувременно, не трябва да бъде позволявано на прекупвачи и търговски вериги да се възползват от все още фрагментираното състояние на хранителното ни производство. В дългосрочен план България трябва да има амбицията да постигне пълна самодостатъчност по отношение на основни хранителни стоки! Това е не само възможно, но и необходимо в един свят който се деглобализира и става все по-фрагментиран.
8.
Разбира се, много очевидна е нуждата от преосноваване и в сферата на правосъдието, външната политика и отбраната. „Съдебната реформа“ е може би най-предъвканата тема в скорошната ни политическа история, до такава степен, че вече звучи изтъркано. Но необходимостта от нея и разправянето с олигархията си остава. Лица като Делян Пеевски трябва да бъдат завинаги отлъчени от публичния живот на България и да бъдат разследвани и осъдени за престъпленията си. В сферата на външната политика и отбраната необходимостта от „преосноваване“ е може би дори още по-очевидна, особено в променящия се международен контекст. Светът не е същият, какъвто беше преди 30 години, не е същият какъвто беше дори преди десет. В сферите на дипломацията и отбраната България е изправена пред рискове и предизвикателства, различни от тези по времето на Иван Костов и последващата поредица от управления носещи неговото наследство и продължаващи неговата традиция. Необходим е, съответно, и различен подход, който Румен Радев вече е сигнализирал и това със сигурност е един от водещите фактори за изборния успех на неговата формация. Бих могъл да продължа още много и в по-голяма конкретика що се касаят отделни сфери и дори конкретни политики, но това е по-уместно да се остави за друг път. Тепърва по всички тези теми (и други) ще трябва да се размишлява в дълбочина. Но засега най-важното е следното.
За Румен Радев и „Прогресивна България“ е много важно да осъзнаят, че с оглед на тежестта на управленския мандат, който им е гласуван, очакването към тях не е просто да поддържат „стабилност и умереност“. Не е просто да „закрепят“ центъра на разпадащата се поне от 2020 г. политическа система у нас. Очакването, което стои зад вота на мнозинството гласували на 19 април е да се действа с размах. И това не е просто случаен емоционален импулс на българския народ, а очакване е продиктувано от обективна необходимост, във всяка една сфера на българската държава. Особено когато погледнем към бъдещето.
Времето на „стабилността“ приключи. Търсенето на „стабилност“ чрез поддържането на политики, които не съответстват на рисковете на съвремието и нуждите на бъдещето е не просто мързеливо, а дори и опасно за една държава. Вместо това са необходими смели, амбициозни и дори грандиозни политики. Такива политики, които да доведат до прогреса, който е необходим, за да има България едно светло бъдеще. Успехът не е гарантиран, разбира се. Смелите и амбициозни действия носят своите рискове. Но без кураж и амбиция, единственото сигурно нещо е разочарованието. Да се надяваме „Прогресивна България“ ще остане вярна на заявката в името си.
