В новия епизод на подкаста "Храмът на историите” пред Мариян Станков - Мон Дьо Мариус Куркински прави една от най-личните си изповеди – за греховете, самотата, голямата любов и цената на сцената.
Актьорът започва разговора не с роли, а с признание. Определя себе си като егоистичен човек и признава, че не е дал достатъчно на близките си. По думите му театърът го е "окастрил” от необходимото отношение към хората около него.
Куркински се връща към началото на кариерата си и успехите през 90-те години, когато се превръща в истинска звезда на българската сцена. Въпреки това признава, че именно осъзнаването, че няма да стане световно известен артист, го е накарало да се вземе насериозно като творец.
В интервюто той говори откровено и за най-тежките моменти в живота си – загубата на майка си и години по-късно на баща си. И в двата случая излиза на сцената почти веднага след трагедията. Днес се пита дали това е сила или липса на чувствителност.
След смъртта на майка си актьорът преминава през труден период, който сам определя като "опасен”. Отдръпва се от сцената и признава, че е допуснал грешки, за които се срамува, но не желае да назовава.
Куркински говори и за любовта – тема, която определя като "преживяно състояние”. Разказва за една голяма, споделена любов "точно по мярка”, която завършва по взаимно решение, за да остане чиста. След нея преживява и друга, която описва като "тотална щета”.
Днес актьорът признава, че е сам в личния си живот. Не го определя като трагедия, а като естествен резултат от избора и пътя, който е извървял.
В разговора намира място и темата за вярата. Според него Бог не мълчи, а хората са тези, които са спрели да чуват. Куркински е категоричен, че проблемът не е в липсата на Бог, а във "вкаменяването” на човешките сърца.
Той коментира и състоянието на обществото и културата у нас, като изразява съжаление за загубата на вкус и интерес към по-дълбокото изкуство. Именно затова новият му спектакъл е насочен към българските автори и език.
В края на разговора Куркински оставя въпрос, който определя като най-важния – същият, който според него Бог задава на човека: "Къде си?"
