Последният път на Левски
Проф. д. н. Ивайло Христов
През последните години в Османските архиви бях отрити над 50 документа и снимката, по която турските власти издирват Апостола. В края на 2020 г. излезе солидният том „Левски пред съда на Портата. Процесът в София 1872-1873 в османотурски, дипломатически и домашни извори“. Сборникът включва известните документи, обнародвани през 2007 г. от проф. Дойно Дойнов и доц. Огняна Маждракова – Чавдарова, плюс новоиздирени архиви.
„В тях изследователите и любознателните читатели ще намерят информация, уточняваща различени детайли от действията на властите за разкриване на участниците в обира при Арабаконак и за неутрализиране на изградената под ръководството на Апостола комитетска мрежа в Българско.
Новите документи поставят обаче и нови и то много сериозни въпроси, които ще породят и нови, вероятно още по-разгорещени дебати около неподозирани или неочертавани досега нишки на възможни предателства, които със сигурност улесняват или поне подготвят залавянето на Левски.“ – отбелязва Пламен Митев.
На първо място това е въпросът кога за първи път в кореспонденцията на османските власти се появява името на Васил Левски като ръководител на тайната организация? Отговор ни дава докладът на Дунавския валия Хамди паша до Великия везир Митхат паша от 16/28 септември 1872 г. Тоест, седмица преди Арабаконашката авантюра на Димитър Общи.
В доклада се казва дословно следното: „Според направеното от моя милост разследване Българския [централен революционен] комитет в Букурещ е започнал да подсилва редиците си и е предприел нови стъпки за осъществяване на революционните си намерения. Преди два и половина – три месеца комитетът е призовал и привлякъл нови съмишленици в околиите Ловеч, Севлиево, Плевен, Търново, Габрово и Орхание (днес Ботевград, б. м. И. Х.), както и в Троян, Тетевен, Гложене, Етрополе и Видраре…Ловеч е бил определен за център, а лице на име Васил Левски…е било изпратено и с негово съдействие е бил съставен комитетът, в който влизат [следните лица].“
Следва поименно изброяване на комитетските дейци от Ловеч: поп Лукан Лилов, поп Кръстьо Никифоров, Христо Йонков Пушкаров, Димо Драсов, Цонко Златаря, Стоян Куюмджията, Лукан Цачев, Христо Цонев (Латинеца), Добри Механджията, Никола Сирков, Мирко (Миро) Павлов, синовете на поп Лукан – Марин, Илия и Христо Поплуканови, Атанас Попхинов (Плевен), Стоян Брънчев (Орхание), Христо Иванов – Големия (Габово), Цочо Маринов и Иван Казанджиев (Троян), Васил Йонков (Гложене), Тодор Пеев (Етрополе), Пано (Патю) чорбаджи Поппетров (Видраре).
Към доклада Хамди паша прилага преведени на турски Програмата и Устава на БРЦК, приети на Общото събрание на БРЦК в Букурещ през април и май 1872 г. и две Окръжни писма до комитетите.
Както е известно, на това събрание Левски е избран за Главен апостол на цяла България. По негово решение Ловеч е център на Вътрешната революционна организация. С други думи: още през юни-юли 1872 г. турските власти знаят за част от комитетската мрежа и „следят внимателно“ комитетските дейци; знаят, че Ловеч е център на ВРО; знаят, че Левски е ръководител на ВРО; разполагат с основните документи на БРЦК.
Едно не знаят – как изглежда Левски.
При така създалата се изключително сложна обстановка, вследствие на трагичните събития от втората половина на 1872 г., Васил Левски е изправен на ръба на възможната човешка издръжливост.
Отиването му в Ловеч е коментирано и анализирано многократно, така че ще го предадем в сгъстен вид.
Апостола напуска Пазарджик ва 1/13 декември 1872 г. Негов придружител е Никола Ръжанков, един от най-верните му сподвижници. При тръгването си е снабден с редовно тескери, издадено на името на Петър Г. Пенов, с когото явно е имал физическа прилика.
За кратко се отбива в Карлово, където за поседен път се вижда с близките си. Това става на 5/17 декември 1872 г.
За разлика от друт път не преминава през Троянския проход – и заради зимната обстановка, и поради засилената полицейска охрана, а избира маршута от Карлово през Полянци до махалите на Ново село (дн. град Априлци). Оттук с помощта на свещеник Петко п. Николов, председател на Новоселския революционен комитет отиват в Троянския манастир. След кратно пребиваване в манастирската обитил, той отсяда в махала Колибето, а Ръжанков е изпратен с писмо до комитета в Орхане.
Троянските дейци съветват Левски да не отива в Ловеч. Отец Давид от Троянския манастир се нагърба със задачата да разузнае каква е обстановката в Ловеч и се връща с неблагоприятна информация.
След кратък престой в Троян, Левски отива в с. Микре, което е на двадесетина километра от Ловеч и където е имало „тайна къща“ на комитетската организация.
Именно там, а не в околностите на Троян, както обикновено се смята, Левски прекарва повече от десет дни, преди да отиде в Ловеч.
Там той пристига на Бъдни вечер, преоблечен като турчин и отсяда в дома на Мария и Никола Сиркови.
Две са основните причини, заради които Левски посещава доскорошната комитетска „столица“: да прибере документите на „вътрешния Ц. К“ и събраните финансови средства. Напуска града на вторият ден на Коледа, 26 декември 1872 г.
Прекомерното напрежение около него, заедно с факта, че в случая той е подценил способностите на турската полиция, водят до серия от грешки, една от друга по-фатални, станали причина за залавянето му в Къкрина на 27 декември 1872 г.
В този случай става дума за следното:
Апостола пише писмо до комитетските хора в Ловеч, че ще дойде в града, без да предвиди, че при конкретната ситуация, тази информация може да не остане в тайна. Властите научават и започват усилено да патрулират по пътищата, за да хванат предадения от Димитър Общи „главатар“ на комитетската организация.
След това Апостола сам влиза в обхванатия от арести район, където полицията е особено бдителна. Този ход едва ли е бил неизбежно задължителен, тъй като Левски отива в Ловеч да свърши техническа работа (да прибере архива), която е можел да свърши и някой куриер.
Левски се отправя да нощува в Къкринското ханче, след като е вече знаел, че Димитър Общи е разкрил всичко пред следствието. Включително, че ханчето е комитетско гнездо. Това вече е известно на властта. Апостола е можел да преспи у някой от съзаклятниците в село Къкрина. Ханчетата това са „крайпътните мотели“ на онази епоха, които (тогава, а и днес) полицията проверява най-напред, когато търси съмнително лице.
На 26 декември 1872 г. Левски тръгва след обяд за Къкрина по „главния път“, минаващ през прохода, пренебрегвайки риска да се срещне с патрули. Имал е наистина подправено тескере, но въпреки това наистина се натъква на патрулиращите заптиета.
При срещата на Пази мост обяснява на заптиетата, че е дошъл да види лозето си, защото каруцари ще му докарат тор, но след раздялата с жандармите веднага прекосява същото лозе и излиза на шосето за Къкрина. Без да е сигурен, че полицията не го наблюдава скрито.
В отговора на Левски се крие смущаващо вътрешно противоречие, на което обръща особено внимание Иван Лалев в книгата си „Васил Левски. Отвъд митовете, легендите и заблудите“. По точно: районът на Пази мост е в землището на Горно Павликени и тук ловчанлии нямат лозя; защо е било необходимо на Апостола да избягва срещата със заптиетата, което би породило основателни съмнения у тях, след като има редовен, надлежно издаден документ; ако заптиетата са настоявали за документи, как би реагирал Левски, който има такъв, но той е до Търново и противоречи на предишния ме отговор. Съвсем справедливо Иван Лалев прави следния извод: „В литературата знаем за изключителната съобразителност и хладнокръвие на Левски в подобни случаи, в действия, неподдаващи се на моментна паника и смущение. Споменът обаче опровергава подобно състояние на духа в този момент. Може само да гадаем за причините, но е едно е безспорно – по всяка вероятност в Ловеч се е случило нещо, което е извело Левски от равновесие, той е изпаднал в криза, която не е могъл да преодолее и която се изразява в редица смущаващи негови постъпки по пътя към с. Къкрина и по време на престоя му в ханчето.“
В потвърждение на казаното: когато се събужда около 2 часа подир полунощ и Николчо Цвятков го кани да вървят, Левски ляга да спи. Около час и половина по-късно ханчето е обградено. Почти сигурно е, че Али Чауш, с прозвище „Помака“, при срещата им на „Пази мост“ е познал Апостола. Защото те са се виждали в къщата на Яким Шишков и са пили заедно кафе. Али Чауш е българомохамеданин от Дойренци, известен като сръчен и съобразителен полицай.
На последно място, когато се търси обяснението за залавянето на Апостола не бива да се подценяват и свръхусилията, положени от страна на турската полиция, която използва снимков материал, информация от агентурна мрежа, патрули по пътищата и пр.
От особено значение е размножаването на фотографията на Васил Левски. Динамиката на това ново, но особено важно обстоятелство, според Крумка Шарова, върви в следната последователност. По време на задържането на поп Кръстьо на 18-19 ноември 1872 г. се случват две нови важни събития. Първо в ръцете на властите попада портрет на Апостола, който е размножен и изпратен на паспортните чиновници; паралелно с това Високата порта отправя нота до румънското правителство да й бъде предаден председателят на БРЦК Любен Каравелов. Инструкцията за издирване и залавяне на Левски, както и фотографията му са разпространени в протежението от време – най-рано 16 и най-късно 25-26 ноември.
През тези десетина дни е станало нещо, което дава основание на властите да наредят да бъде предприето повсеместно издирване на Левски.
През тези десетина дни била намерена и негова снимка – фотографско стъкло-негатив. Фотографските стъкла се намират у фотографите. Така че, възможно е, снимката/стъклото да е била намерена у фотографа, който я/го е направил. Османските чиновници, които са я търсили, са знаели вече, че им е нужна снимка не на кого да е, а именно на Левски. В литературата не е изяснено със сигурност коя точно негова снимка е размножена и по какъв начин властите са се добрали до нея или до фотографското стъкло.
По съществен е вторият въпрос.
Има няколко възможности: или властите чрез администрацията и шпионите си са попаднали на фотограф в България и иззели от него стъклото; или чрез шпионажа си в Румъния, подсилен с нови хора след Арабаконашкото нападение и особено след политическите разкрития, са намерили фотографско ателие в Букурещ, където според сигурни данни Левски се е снимал около времето на Общото събрание през 1872 г; или накрая някой българин, комуто Левски е подарил своя снимка, я е предал на властите или те са я намерили при обиск в дома му.
В протоколите, присъдите, официалната преписка и дипломатическите доклади липсват данни при обиските на арестуваните да е намерен снимков материал, т. е. и снимка на Левски.
В показанията и заключителния протокол за Димитър Общи също не срещаме споменаване у него да е намерена такава снимка. Независимо от това малко вероятно е Левски да му е подарявал своя фотография, тъй като неговото отношение към Общи отпреди идването на последния в България, а още повече след това, не е било положително, нито приятелско.
Така че остават две най-вероятни възможности за пътя, по който турските власти са се снабдили с портрета: някое фотографско ателие в Румъния или фотограф в България или някое лице, но извън разследваните в Тетевен, Орхание и София, което по своя инициатива или под натиск на управляващите е предоставило фотографията на Левски, с която е разполагало.
Без да имаме преки доказателства, не можем да отминем логичната възможност точно този, който вече е встъпил в позорния път на доносничеството, да е направил такава услуга на османските власти. Иначе казано – поп Кръстьо.
Известно е, че към него Левски се е отнасял с необичайно за проницателността си доверие, може би защото го е познавал от времето на Раковски като участник в революционното движение, може би понеже е бил интелигентен и сравнително образован, и не на последно място – защото е бил духовник.
В края на юли-началото на август 1872 г. той (Левски, б.м. И. Х. ) съобщил на Любен Каравелов, че „наш свещеник, на име поп Кръстьо, ще дойде при вас, за да се разбере ще може ли вашата печатница да издава вестник, който ще бъде свободен и за в Българско“.
Планът за такъв вестник не е осъществил, но доверието, с което Левски облича поп Кръстьо, е твърде голямо, по-точно – то е изключително и не много обичайно за него: първо- да го определи за издател на вестника; второ – да го изпрати при председателя на БРЦК; трето – да му даде достъп и до печатницата на „Свобода“.
На такъв човек, но когото въпреки постоянната си предпазливост за въвличане на нови хора в работа, свързана с ръководството на организацията и въпреки разпорежданията на „Устава на БРЦК“ за предварително проучване на подобни хора, Левски трябва да е вярвал безпрекословно, за да реши да го изпрати при Любен Каравелов, и то със задача да издава вестник. На такъв човек е можел и да подари портрета си. Но какъвто и да е пътят, по който фотографското стъкло с портрета на Левски е попаднало в ръцете на властите, няма никакво съмнение, че размножените по него снимки, разпратени из България, улеснили издирванията и залавянето му.
Че примката около Левски се е затягала говори и факта, че от средата на ноември 1872 г. османските власти конкретизират имената на селищата Къкрина и Голям извор като възможни места, където Апостола може да отседне.
Когато той и Никола Цвятков пристигат в Къкринскто ханче съдържателят Христо Цонев им казва: „Бай Василе, по-скоро бягай от тука, защото трети път стана вече как ханчето нощно време е претърсвано от ловчанската и севлиевската полиция. Търсят те под шумка и под трънка, юзбашията обещава хиляди грошове на къкрикчани, ако те хванат и предадат на властта и каймакамина.“
Казано накратко: Не може да има никакво съмнение, че доста преди залавянето на Левски властите имат сведения за Голям Извор и Къкрина като места, свързани с революционната му дейност.
И ако се върнем към фаталната среща на Апостола и Никола Цвятков с патрулиращата турска двойка в местността Пази мост по пътя към Къкрина и Севлиево, ще се убедим, че случайността тук е изключена. Насреща си двамата спътници имат много добре запознати с причините за обхода и професионално действащи в условията на завишена бдителност заптиета, които едва ли след завръщането в Ловеч са пропуснали да направят рапорт за всички произшествия по време на дежурството им.
Ето защо трудно може да се приеме твърдението на Димитър Страшимиров, че без предателство Левски не би бил заловен.
След убийството на дякон Паисий в Орхание (юни 1872), след обира в дома на Денчо Халача (август 1872) и най-вече след пленяването на хазната в Арабаконак (септември 1872), турската полиция повсеместно е вдигната на крак. Така значителна част от революционните комитети са разкрити и унищожени.
Самият Левски предупреждава, че Димитър Общи издава наред и който е имал контакт с него, трябва да се крие и да спи у приятели. При такава напрегната обстановка залавянето е било възможно и без пряко предателство. Както стана дума, разпространена е и снимката на Левски. Към това трябва да се добави доказаното шпионство на Иван Чолака, а може би и на други ловчанлии. Съчетаването и на тези обстоятелства, няма как да не доведе до фатален край!
На практика Вътрешната революционна организация в Северна България е разрушена, преди още Апостола да е заловен, което предопределя и съдбата на Левски. Стечението на конкретните обстоятелства при залавянето му може да е случайно, но крайният резултат е предвидима реалност.
Съдбата на Левски в голяма степен е била предрешена! Ако не е бил заловен в ловешко, Левски с голяма вероятност е щял да попадне в турски ръце, в друг район на страната, по пътя си за Букурещ?! Така и без конкретно предателство залавянето на Левски изглежда да е било въпрос на време!
Новината за залавянето му, както отбелязва един негов съвременник, „порази и обезуми всички“. Най-много поразен от нея и изобщо от последвалите провали е Любен Каравелов. Оттук започва у него душевният прелом, който по-нататък се изразява в преразглеждането на целите и средствата на борбата, конфликта с Ботев и „младите“, спирането на в. „Свобода“ и преминаването на позициите на просветителското крило в „Знание“.
Интересно е да се види какво е мислел и самият Левски за възможността да се извърши предателство в редовете на ВРО.
Революционната му дейност показва, че той не се е страхувал, че ще бъде предаден. Когато пише за характера на българите, въвлечени в делото, той почти не се спира на темата за предполагаеми предатели и техни предателства.
Очевидно е, че ако е имало толкова масови предателства, за каквито днес с лекота се пише и говори от някои „модерни”, но много лековати автори, Апостола би се държал по-различно.
Левски само веднъж говори директно за предателство вътре в организацията. (В цитираното писмо до Ловешкия комитет от 12 декември 1872 г.). Тогава той съобщава, че подозира, че сам може да стане жертва. Там, както стана дума, той разграничава „предателство истинско”, под което разбира – съзнателно, доброволно доносничество на властта. И „предателство без да ще – от страх”, където има предвид случайното издайничество или предоставянето на информация от уплаха, за личния живот на съответните хора, дейци на ВРО. Много повече се е опасявал Апостола от трети вид издайничество – това на нечестните хора, на тези, които не може да им се има вяра, защото за пари, те биха предали и брат си.
В писмо до Любен Каравелов, Левски пише: „Още съм сам, не намерих човек, комуто да предам работата си и аз да се заловя за друго, щото и пари да се намерят по-скоро и предателите да не съществуват вече нийде из Българско.“
Неизтощимата енергия на Левски, всеотдайността му към делото, готовността за саможертва говорят, че Апостола е вярвал в качествата на българския народ. Смятал е, че страхът от поробителя не го е увредил генетично, а тъкмо обратно – смятал е че чуждият гнет е калил българската издръжливост.
Пишейки за личността на Левски, Марко Семов много точно обобщава: „Само с такава вяра, само върху такава вяра, само чрез такава вяра е възможно да се върви между куршумите, между турските шпиони, да се издържа непосилния товар на мъченичеството, на който е подложен девет години Апостола. Само такава вяра прави краката издръжливи, нощите по-краткотрайни, раните поносими. Това е най-директният, но най-сигурен знак, че Левски се е уповавал на силите на народа си, на моженето му сам да подреди живота си.“
