През 80-те години той участва в самодейния драмсъстав в Перник (главни роли!), успява да влезе във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ), завършва през 1987 година и се впуска в кариерата на актьор.
След дипломирането си играе на сцената на Врачанския театър. В годината на голямата промяна – 1989-а, получава втора награда на Националния преглед за драма и театър – за ролята на Лило в пиесата „Суматоха“ на Йордан Радичков в постановка на Бина Харалампиева.
По време на снимки на филма „Индиански игри“ на режисьора Иван Андонов неволно дочува разговор, който ще обърне посоката на живота му. Ето какво разказва Рей след време:
„В една от почивките бях седнал на пейка в коридора и до мен си говореха Иван Андонов, Константин Коцев, Коста Цонев и Васил Михайлов – най-монолитните фигури в нашето театрално и киноизкуство. В един момент един от тях заяви: „Ако бях млад, непременно щях да емигрирам“. И както бях почти задрямал, подскочих и си казах, че щом тези хора, постигнали толкова много в професията и хората ги обичат, искат да емигрират, аз трябва веднага да тръгна. Защото дори и някой ден да достигна нивото им, ще бъда като тях неудовлетворен. Това беше моментът, в който взех категоричното решение.“
През 1991 година той вече е в Канада, но следва трудно време. Много трудно. На депресия, на обреченост, на отчаяние. Пред медии е споделял, че това е усещане сякаш „до главата ти има зареден пистолет“. Първо изкарвал пари с миене на чинии – колцина са емигрантите, на които не се е налагала да правят това?! После започнал да открива друго свое призвание в мебели, на които давал толкова артистичен и уникален вид, че ставали за галерия. Наистина ставали. Мебелите на Рей били изложени в престижно пространство в Монреал. Не след дълго попитал дали може да излага там и картини. Отговорили му утвърдително. Така започнала втората му творческа кариера – на художник, и тя продължава вече повече от 20 години. Художник, за когото американският критик д-р Кенуърт Мофет казва: „Рей е най-оригиналният художник, който се появява от много години насам. Той притежава всичко: страст, интелигентност, оригиналност и невероятната техничност на фотографската визуализация“.
Самият Рей определя картините си като „поетична живопис“. Неслучайно. Него пък го наричат днес „мултижанров творец“. И това не е случайно. Рей умее впечатляващо да се самоизразява и чрез думите. Автор е на стихосбирката „Гвоздеи Кръстни", на пиесата “Светлината, която мами”, на романите “Мислителят или Насаме с един живял”, “Пътят” и “Планината”.
Последният му роман „Денят, в който бе отнета моята девственост“ бе представен на 6 октомври в галерия „Българи“ в София, където са изложени и оригиналните му картини. Премиерата на книгата събра автора с почитатели, а романът бе представен от литературния критик и негов редактор и рецензент д-р Анжела Димчева и от Георги Цанков, автор на послеслова.
Анжела Димчева:
„Заглавието е предизвикателно, но това не е игра на думи, нито поза. Читателят вероятно ще бъде любопитен, дори скандализиран от заглавието. Но разгърне ли страниците, веднага ще бъде привлечен неудържимо – не само от директното нахлуване на главните герои с хлапашкия сленг и поведение без задръжки, но и от откровеността на аз-повествователя. „Денят, в който бе отнета моята девственост“ е роман, който се чете на един дъх, той е едно торнадо от емоции, психологически превратности, сблъсък на ценности, разплитане на философски енигми, демаскиране на грозното, егоцентризма и пошлото в човешките отношения. Петър Георгиев Рей използва прийома на пътуването като основа на сюжета, но това е външният генератор на действието. Главният персонаж говори откровено от първо лице, разкривайки пластовете на своите сексуални желания, младежка неудовлетвореност, недостатъци на характера, разочарования и въжделения. Той е едновременно мечтател и неудачник, силен физически и разколебан психически. Всеки читател ще открие частица от себе си в многобройните въпроси, които Рей задава. Технологично светът се променя, но човешките пороци остават все същите, дори се видоизменят зловещо. Авторът умело лавира между отделните персонажи, между субективните им оценки и обективните обстоятелства. Те спорят, обиждат се, подиграват се и налитат един на друг, разбивайки представите ни за езика и морала. Този тип наратив генерира емоционална плътност, като на места паузите са значещи. Точно тогава авторът обобщава и навлиза в територията на екзистенциалното: разсъждава за отчуждението в семейството, където бащата не се интересува от сина си; обговаря за себе си понятия от ежедневието на тийнейджърите – пита се какво е „страх“, какво е да бъдеш единак сред другите групички в училище, как някои успяват с лицемерие, а други губят от откровеността си“.
Георги Цанков:
„След като се снима в българския игрален филм „Индиански игри“ (1990) на режисьора Иван Андонов, неговият авантюристичен дух го запраща в далечна Канада. Опитва различни поприща, но в един момент открива таланта си на художник – една динамична, загадъчна енергия, която извира от неговите картини. Те живеят някакъв особен живот, в тях има нещо от „Моби Дик“ на Херман Мелвил, има и от тайните на българския фолклор... Този роман може да бъде прочетен като една притча за съвременната младеж. Отнемането на девствеността е всъщност посвещаване... С иронията си този наратив прилича на филм на Фелини. Рей умее да търси себе си чрез героите си. Когато тръгнеш от себе си, стигаш до другите.“
Отвъд Океана го приемат вече като „един от нас“, споделя самият Рей.
Въпреки това, в последните години той се завръща в България все по-често – за да нареди изложба с „поетична живопис“ или да представи книга, „която се чете на един дъх“.
При едно от завръщанията си тук, през 2024 година, споделя в интервю пред Анжела Димчева: „Приятно ми е да правя изложби в България. Възнамерявам това да продължава. Желая един ден да осъществя и едно съкровено мое желание - да се завърна на театралната сцена!”
И тъй като всички сюжети в живота на Рей са свързани с две неща – творчество и осъществени мечти, най-вероятно ще се сбъдне и това желание.
