Титулярният разпределител на мъжкия ни национален отбор по волейбол - Симеон Николов, даде специално интервю за Агенция "Фокус" минути след прибирането на волейнационалните ни от Световното първенство във Филипините.
- На кого искаш да благодариш?
- Искам да благодаря на много хора. Първо искам да благодаря на българския народ. Затова, че се събраха и че ни дадоха емоции и мотивация. Накараха ни да се чувстваме горди, че сме българи. Любовта, която получихме, дори от едни снимки, които видяхме от цяла България, как ни гледат... беше нещо уникално. Нещо, което ми дава мотивация да искам отново да съм на финал на Световно, да искам да бия, да искам да тренирам и да радвам отново тези хора. След това, разбира се, бих искал да благодаря на родителите ми, на треньорите, на федерацията, на министерството. Има много хора, които са зад кулисите са дали нещо. Ще ми отнеме един ден да изкажа благодарности на всички.
- Как започна всичко за теб?
- Всичко във волейбола за мен започна с гледане на татко ми вкъщи. С гледане на националния отбор, оттам се запали това желание да искам да играя за България. Пълните зали във Варна и София.. Всичко започна от баща ми. Той беше капитан, гледах го как води отбора. Тогава като бебе имах чувството, че той води цяла една нация и исках и аз да съм като него и може би това ме вдъхнови.
- Кой беше "лошото ченге" вкъщи? Кой ви позволяваше някои волности, кой гледаше повече за дисциплината?
- Вкъщи със сигурност баща ми беше "лошото ченге", но той го правеше от любов. Той винаги е искал най-доброто за нас. Той мислеше за нашето бъдеще, когато ние още не се осъзнавахме. Майка ми беше далеч по-добричка.
- Кой ти е първият треньор, на него благодариш ли? Който те взе от самото начало, извън Владо Николов и майката ти?
- Първите ми треньори бяха във Франция, но силно казано е треньор. То беше по-скоро като занималня. Първият ми треньор в България, когато започнах по-сериозно да тренирам, като изключим родителите ми, е Любомира Василева. Много ѝ благодаря и на нея, тя мисля че тренираше повече от половината състезатели, които сега са със сребърен медал. Благодаря на Николай Желязков, който е треньор на Левски. На Андреа Буратини, Андрей Жеков, Пламен Константинов.
- Кога започна да дърпаш на ръст? Колко ти рекордът за една година?
- Най-много дръпнах на ръст може би 9-и за 10-и клас. Мисля, че дръпнах с 15 сантиметра. За щастие, имах много добра физическа подготовка, както и много добър кондинционен треньор, който направи така, че да нямам болки в колената и кръста. Добре ми се отрази тази височина, защото сега ми помага много.
- Чуваш ли се със старите си съученици от не толкова далечното минало?
- Аз нямах съученици, защото в моя клас бяхме волейболисти от Левски. Хора, с които съм израснал. Половината от тях са в този отбор. Всеки ден се виждахме във фитнеса и залата. От 7-ми клас натам не съм имал съученици, защото бях в спортно училище.
- Какви бяха взаимоотношенията ти с батко ти докато растяхте? Биехте ли се, кой се бореше за надмощие?
- Той се бореше за надмощие, аз нямах тази нужда да показвам надмощие. Мисля, че той си свърши чудесно работата като по-голям брат. Заедно се бутахме напред и нагоре. Нещо, което без брат, няма как да е възможно.
- Сега ми излиза онази прословута сцена от лятото в България, когато ти се контузи и брат ти буквално избухна на терена. Какво усети ти тогава на терена, докато стенеше от болка?
- Като изключим болката, усетих толкова много разочарование и тъга. Бях изнервен. Всичко стана изведнъж. От две победи над Япония и Словения и изведнъж имах чувството, че всичко свърши. После отбора загуби два пъти подред и това може би малко ни разколеба от гледна точка на класирането в Лигата на нациите. Но аз мисля, че всяко зло е за добро. Може би това, че не се класирахме за финалната осмица ни даде мотивацията да искаме да се докажем.
- Мнозина казват, че след края на втория гейм срещу САЩ е било най-трудният момент в състезанието. Има ли друг такъв момент?
- Кратко ще кажа не. Това беше най-трудният момент. В началото на третия гейм да останем в мача. Да покажем, че сме тук. Малко да им покажем на американците, че сме тук не само с игра и че мачът не е свършил. Искахме да им покажем, че ще трябва бая да се потрудят, за да ни махнат от Световното.
- Прави впечатление, че си много уважителен и направи този пост към Мика Кристенсен с целия респект на света, че въпреки че си го победил, продължава да бъде твой идол. Как го постигаш това? Защо го правиш?
- Ами правя го, защото както в момента бием, така може догодина, надявам се не разбира се, но това е спорт, така може да падаме. Важното е уважението към хората да не се променя, не само защото Кристенсен е добър колкото е, ами като цяло аз мисля, че спортът изгражда уважение, спортът изгражда много други работи. Така може би са ме научили, така съм израснал.
- Основно живееш извън България. Харесва ли ти това, което виждаш в нашата страна, като поведение на хората, начин на шофиране, ежедневието на твоите връстници? Харесва ли ти това в България?
- Никога не съм обичал България, колкото я обичам в момента, даже напротив, любовта ми расте. Обичам народа, обичам страната, обичам всичко, свързано с България. И ако можех да играя волейбол на най-високо ниво в България, бих го направил. Искам тук да имам, искам бъдещата ми жената да е от България, искам детето ми да израсне тук, децата ми да израснат тук. Така че да, обичам България и много съм радостен, че съм тук.
- Каква е равносметката ти след американския период? Не само като спорт, като човек, като анализ на обществото там?
- Ами, много различно е. Но смело мога да кажа, че България ми е най-любима.
- Сега обаче ти предстои на другия край на света много тежко изпитание. Осъзната стъпка ли е това? По съвет на бащата ти ли е? Ти ли го искаш?
- Аз го искам. По съвет на баща ми е, по съвет на много други хора, много специалисти, на много хора, които съм сигурен, че разчитат на мен и искат най-доброто за мен. Ще е трудно, но аз както ми беше трудно да замина за Америка сам, така и ще ми е трудно да съм професионален спортист в Русия, но ще израсна много и волейболно, и не само. Така че това е още едно стъпало в моята кариера, което съм сигурен, че ще ми помогне.
Опасяваш ли се, че някои зложелатели биха казали: той отива в страна, която води война?
- Ами, не знам какво да кажа. Отивам там с една цел: да играя волейбол. Надявам се всичко с войната да е окей. Не знам...
- Тя да приключи?
- Да приключи, разбира се. Но да, аз не отивам там да мисля за нещо друго, освен за волейбол.
- Какво ще помолиш мама да ти сготви довечера?
- О, това е много хубав въпрос. Може, може. По-скоро баба, защото баба по-скоро...
- Как се казва баба?
- Баба Ани и баба Васка са в момента там. Супа топчета. Липсва ми, харесвам ми супа топчета.
- Добре. И накрая, моля те, тъй като всички те чакат, твоят апел, ей така от сърце, към всички българи, встрани от успеха ти във Филипините. Нещо, което да ги докосне като човек, като начин на живот, ако щеш.
- Не знам дали сам аз правилният човек да говори такива работи, но да обичат държавата, да обичат хората около тях и като правят нещо, да го правят с желание и да го правят с труд. Защото рано или късно всичко ще се оправи, всичко си идва на място.
- Последно само да те попитам, забравих: фенките във Филипините – остана ли нещо скрито зад кадър?
- Не. Всичко беше професионално. Все пак във Филипините, не знам дали ще се върна скоро, така че не, всичко се беше професионално.
- Почувствали ли се като к-поп звезда?
- Сигурно. Не знам как се чувстват звездите к-поп, но сигурно така се чувстват, да.
- Видяхме тя на кадри в дискотеката – каква музика се слушаше там?
- Каквато пускаше диджеят. Както всички видяха, имаше "Макарена“, имаше испанска, имаше малко българска, всякаква имаше.
- Добър танцьор си.
- Явно, хората се кефят.
