Отиде си още един от най-ярките и талантливи български поети и преводачи – Кирил Кадийски. Изумителна бе неговата работоспособност и воля да преведе редица от най-големите френски, руски и други световни поети в поредица от великолепни издания. Преди десетина години издателство „Захарий Стоянов“ публикува 5 внушителни тома избрани негови творби и преводи, които представляват само малка част от мащабното му поетическо и преводаческо дело.
от издателство „Захарий Стоянов“
НЕБЕСНИТЕ КОНЦЕРТИ НА КИРИЛ КАДИЙСКИ
акад. Иван Гранитски
Още когато се появи първата стихосбирка на Кирил Кадийски „Небесни концерти“ литературната критика заговори, че поезията на този автор е може би едно от най-ярките доказателства за ускоряващата се рефлексия на поетическия Аз.
Тази поезия носи взривоопасните вътрешни натрупвания в стремящата се към хармония душа на съвременния човек. Тя оглежда в сложни, метафорично натоварени образи мозаечния, фрагментарен характер на модерното, раздвоено човешко съзнание. Съзнание, което, както вече споменахме, търси хармонията, но и бяга от нея, защото новото време е преоценило ценностите, разколебало е традиционни стойности, пародирало е уважавани преди роли, обезсмислило е жадувани преди цели.
Тъкмо вътрешната противоречивост на духовния живот на съвременника отразява поезията на Кирил Кадийски, нееднозначните му и неповтарящи се проявления. Кръвната, органичната свързаност на човека с неговата люлка – Земята, а заедно с това и неудържимото влечение към мамещите дълбини на Космоса; непостижимото, животворящо слънце-бог, но и вътрешното слънце на духа; чудото на битието в звездните сияния, но в не по-малка степен и в хармоничната избистреност в музиката на птичите криле, диханието на тревата, усмивката на цветето; любовта на човека и неговата омраза, страха от самотата и от ядрената гибел, отчуждението и колективното опиянение, метастазите на песимизма и слънчевия полъх на оптимизма – тези и още стотици други нюанси от битието на днешния човек нахвърля четката на поета. И не само нахвърля, а разчленява, осмисля, разрушава и естетизира.
Душата мръзне. В своя ъгъл се е свила.
Дъжда като тръстикова завеса ти
разтваряш и се вмъкваш в тъмните врати
на някой спомен. Най-надеждната закрила.
Над облото кубе политнал кръст лъщи –
кама в гърдата на жена изневерила.
Не стига ли, че губиш неусетно сила,
увереност и ум, и своите черти?…
Додето някой порив като вятър свеж
сърцето ти разлисти и се понесеш
с линейка – срещу хоризонта. А душата –
сигнал към светове отвъдни – ще лети,
за да се върне по-самотна, да пищи,
разбрала, че те няма вече на Земята.
Неслучайно друг един от ярките поети, разгърнал бурно своя талант в края на миналия век Иван Цанев подчертава, че: „…класическият стих на Кирил Кадийски е нещо живо, дишащо, изпълнено с вътрешно напрежение и наситено с ярки и неочаквани багри. В тези гъсти от образи строфи има и вярност към натурата, и усет да се подбере само онова, което е необходимо за постигане на търсеното внушение. Мога да сравня лирическата им атмосфера с рязката, хладна прозрачност на есенния въздух; в него очертанията и формите изпъкват тъй релефно, тъй силно действат на сетивата ни, че ни приобщават неуловимо към своя затворен „в себе си“ живот, стават наши собствени състояния.“
Забележително е, че огромният диапазон от мисли, чувства, настроения, кълбото от противоречия, фантазното и реалното – всичко това е предадено предимно чрез спомена в поезията на Кирил Кадийски. А споменът – мисловното хвърляне в прозирните води на билото време, тоя безкраен съсъд, пазещ енергията на паметта, е една от най-обемните и всеобщи форми на рефлексията. Самоанализата чрез вглъбяването в пространствата на спомена позволява на поета да види себе си в миналото на света и света в своето минало. Но у поета споменът за миналото е мисловно-емоционално тълкуване и възприемане на настоящето, а следователно и своеобразно отражение на бъдещето.
Така споменът е и проекция към бъдещето, защото поетическата идея върви от известното към непознатото. Носейки в себе си отражението на миналото, тя развива вътрешните му противоречия, следва техния път и предусеща бъдещото движение. Разбира се, това е само един метафорично предусетен модел на бъдещето, но важното е, че той изразява движението на поетическото самосъзнание, а вечната цел на движението е истината.
Литературният критик Георги Цанков много проницателно е усетил тягата на Кирил Кадийски към преосмислянето на драматичното минало, към дълбаенето в рудниците на трудните и противоречиви истини за нашето време: „Малцина дръзнаха да ровят с голи ръце из пепелта, но именно от техните обгорени ръце излезе истината за нашето време, те бяха връзката ни с непреходните ценности на миналото и несъмнено Кирил Кадийски е сред тези малцина – както с преводите, така и с оригиналната си поезия най-вече.“
При Кирил Кадийски вглъбяването в пълноводието на спомена става с помощта на метафорите, метафорите са лодките, които отнасят въображението му към познатото, припомненото и неизвестното, загадъчното. Ето два фрагмента от поемата „Следобедна флейта”:
Спомени – най-жестоката самота.
Сипеите край Мелник са жълта напукана уста
и със зъби – белите къщи – задъхано дърпат
пламналото зърно на небесната гръд.
Звездната нощ
диша като негърка, болна от шарка.
Или:
Нощта е близо.
Ще се люлее пак огромното дърво на мрака.
Но не ме е страх, дори над мене да се сгромоляса.
Ще разкъса дрехите ми и ще видят всички в тоя час –
слънцето отдолу като броня съм облякъл.
Добре ще разберем функционалното значение на спомена в поетическия образ на К. Кадийски, неговата вътрешна действителност на прозорец към бъдещето в цикъла „Денонощен град”. Може би най-релефно в стихотворението „Франсоа Вийон”:
Вали над Сена. От водата зловещи гвоздеи изскачат
и ми напомнят за дъските, с които мъчи ме палачът.
Какво отново тук ме тегли? Да пия с вас? Да отмъстя?
Париж е денонощна кръчма на кръстопътя на света.
Кое столетие сме вече? Сега ме няма на земята.
Но след дъжда ще ме съгледат – аз съм разпънат
на дъгата.
Тенденцията към алегоризиране на метафората и метафоризиране на алегорията намери своето най-ярко потвърждение преди всичко в поезията на Кирил Кадийски, а в по-малка степен и в сътвореното от Владимир Попов, Добромир Тонев и Здравко Пеев, Иван Методиев, Веселин Сариев и Недялко Славов. При тях действително почти релефно се откроява процесът на метафоризация на алегорията – тя се превръща в тотално битие на метафората, насища се от нейните валенции и поема част от нейните функции. Авторът на „Небесни концерти” е изразил това в блестящата игра на въображението, във взаимната борба и същевременно единство на фантазно и реално в поетическия образ.
Той извайва едва ли не холографно отразената в поетическото слово реалност. Ето защо своеобразната пластическа стихия на неговата метафора обагря алегоричния рисунък и господства в него:
Във вечерния мокър хлад
слънцето е прозорче на подводна лодка,
зад което се полюлява металночервено море.
Къде сме тръгнали – светът не е толкова дълбок,
а ние не сме просто съботно уморени.
Огнен корал в чашата ми свети,
може би има някъде страна още неоткрита,
но след толкова поети
не вярвам да стигна до бреговете є…
(Фрагмент от поемата
„Звездният коминочистач”)
Малцина са съвременните български поети, които получават толкова възторжени оценки не само за своето поетично творчество, но и за изключителните си преводи от редица езици (предимно френски и руски), великолепните си есета, статии и проникновени представяния на чуждестранни поети.
Нека тук припомним оценките на трима чуждестранни писатели:
Мира Фари (Франция) – „Кирил Кадийски е смятан за един от най-добрите съвременни поети. Творчеството му е лирично, естествено и истинно. Нито оптимист, нито песимист, започнал като журналист, той дръзва да публикува по време на миналия режим част от творбите си в самиздат. Голям специалист по Маларме, член-кореспондент от София на едноименната Академия, той черпи вдъхновение от всекидневието и природата. В поезията му се редуват сарказъм и метафизичност. антологията на френската поезия „От Вийон до до Виан, която той е издал на български, е емблематична. автор, чиято поезия трябва да бъде прочетена.“
Влада Урошевич (Македония) – „Кирил Кадийски е забележителна фигура в културния и литературния живот на България днес. Поет, преводач, издател, той е човек с вкус и познания и в същото време човек на действието. Той е пламенен, отворен, любезен, с огромна култура, винаги вдъхновен и пълен с инициативи.“
Ерик Нольо (Франция) – „Повтарям: за мен Дончев би бил идеалният лауреат в областта на романа, както Йордан Радичков – в сферата на разказа, и Кирил Кадийски – в тази на поезията. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това журито в Стокхолм да отличи един от тези трима автори – без значение кой в крайна сметка, защото в негово лице би била отличена цялата българска литература.“
Личността и цялостното, ярко и обемно творчество на Кирил Кадийски в пълна мяра отговаря на многократно цитирания афоризъм на Атанас Далчев – „В българската литература таланти много, а характери малко“. Кирил Кадийски обладава мощен талант и в същото време притежава непреклонен и категоричен характер.
