Вътрешният министър Даниел Митов реагира с гневен пост във фейсбук на коментари от ПП-ДБ, свързани с предложението Мирослав Рашков да бъде главен секретар на МВР.
Щатните недоволници, завърнали се от летните почивки, побързаха да си намерят ново знаме за септемврийските си протести, избухна Митов.
Във всяка назначение виждат "дългата ръка на задкулисието". Това е политическа халюцинация, написа Митов.
Ето какво написа вътрешният министър в социалната мрежа:
"Само няколко часа след като министър-председателят Росен Желязков обяви намерението на кабинета да предложи главен комисар Мирослав Рашков за главен секретар на МВР, в социалните мрежи и по определени медии се развихриха псевдоанализи, несръчни упражнения по кадруване и разбирачи, впуснали се в клеймителни оценки. Познат сценарий – щатните недоволници, завърнали се от летните почивки, побързаха да си намерят ново знаме за септемврийските си протести. Актьорите са същите – левичарите от ППДБ.
За крайната левица на Запад почти всяка социална несправедливост се обяснява с едно и също – всевластният и всемогъщ „патриархат“. Въпросният е издигнат до статут на невидима, но всесилна система, която уж управлява обществото и държи в подчинение жените, малцинствата, ЛГБТ общността и всички „потиснати“. Ако някой не получи повишение – виновен е „патриархатът“. Ако науката и биологията не се вписват в теориите им – пак „патриархатът“. Ако хората гласуват за някой, който не им харесва – отново „патриархатът“ е надделял. Това е повече мит, отколкото анализ, и повече политическа фантазия, отколкото реалност. В един момент този разказ започва да действа повече като утвърждаване на психологически изкривявания, отколкото като връзка с ежедневните предизвикателства. Хората са убеждавани, че живеят в свят на невидими потисници и всяко събитие е доказателство за тяхната власт.
Този тип мислене прилича на политическа халюцинация. Мобилизира емоции и създава ясна разделителна линия „ние срещу тях“, но подменя реалния разговор за решения с митология за всемогъщи сенки. Колкото по-малко конкретни предложения има една политическа сила, толкова по-настойчиво говори за „патриархата“ като универсален виновник.
У нас същият механизъм се възпроизвежда в реториката на ППДБ. Техният „патриархат“ се казва Борисов и Пеевски. Във всяко назначение, във всяко управленско действие, те виждат „дългата ръка на задкулисието“. Няма значение кой е кандидатът, какъв е неговият професионален път, какви резултати има зад гърба си – обяснението е винаги едно и също. Това вече не е критика, а изграждане на конспиративна рамка, която измества реалния дебат.
Показателен е примерът с предложението главен комисар Мирослав Рашков да бъде назначен за главен секретар на МВР. Вместо дискусия за компетентността му и за нуждите на системата, реакцията на ППДБ беше предсказуема: „това е човек на Пеевски“. Така професионалист с дълга биография, служил и израствал в кариерата при различни ръководства на МВР, бе превърнат в „заговорник“. Без факти и аргументи – единствено чрез политически рефлекс. Това вече не прилича на политика, а на театър на подозренията.
Проблемът на тази стратегия е, че тя дава краткотраен ефект. За някакъв ограничен кръг симпатизанти може да е успокоително да вярват, че има един-единствен злодей, от когото произтичат всички беди. Но за обществото като цяло този стил на говорене бързо започва да звучи кухо. Хората очакват конкретни решения за сигурността, икономиката и институциите, а получават обвинения, които приличат повече на фантазии, отколкото на анализ.
В крайна сметка политиката не може да се гради върху постоянни митове за „всемогъщи врагове“. Държавата се управлява с реални политики, компетентни кадри и отговорни решения. И когато едната страна предлага професионализъм, а другата – маниакално натрапване на колективни халюцинации, обществото рано или късно различава кое е реалност и кое – удобен мит."
