Гергана Тодорова, DAILYPRESS
След четири десетилетия приятелство, десетки безвъзмездно написани хитове и безкрайни аплодисменти, Стефан Димитров слага точка на съвместната си история с Васил Найденов и обявява: „Повече няма да пееш моите песни!“ – зад кулисите се вихри музикална война, обвинения в арогантност, слухове за шантаж и горчиво предателство, което раздели златния дует на българската естрада.
Понякога в живота на един артист идва момент, в който чашата прелива. Не защото е беден. Не защото е забравен. А защото е обиден. Дълбоко. Лично. Брутално. Такъв е моментът за Стефан Димитров – един от последните големи в българската музика, който преди дни заяви нещо немислимо: Васил Найденов повече няма право да изпълнява неговите песни.
А това, извинете, е все едно някой да забрани на Кеца да пее. Точка. Да му извади микрофона от ръката и да го изпрати да си почине. И понеже сме в България, където личното винаги надделява над институционалното, няма подписани договори, няма милионни споразумения като при Тейлър Суифт и Марвин Гей, но има нещо много по-силно: човешка болка.
Стефан Димитров не говори за пари, но точно за пари става дума. Написал е повече от 20 песни за Васко. Не му е взел и една стотинка. За четири десетилетия сътрудничество – нито договор, нито възнаграждение, нито дори „благодаря“. Само блясък на сцената и мълчание в сянка. Но всичко приключи с песента „Там на завоя“. Песен от мюзикъл, писан преди 25 години. Песен, която Кецът започва да изпълнява публично, заедно с братя Аргирови, и според Димитров – без съгласие и без да се спомене чие е авторството.
В други държави това щеше да завърши с тежка съдебна битка и обезщетения с много нули. У нас – завършва с тиха, но съдбовна забрана: „Не искам повече да пееш песните ми.“ Думи, изречени не от враг, а от приятел. И именно затова болезнени. Защото тук не говорим само за ноти, партитури и сцени. Говорим за предателство. Мълчаливо, системно и прикрито с усмивка.
Впрочем, хората помнят. И хората усещат. Симпатиите на обществото не са с Васил Найденов. Мнозина го обичат, но почти никой не го намира за човечен. Кецът винаги е бил над нещата. Високомерен, дистанциран, с онзи непоносим блясък в очите, характерен за хората, които вярват, че славата е тяхно вечно право, а другите – просто подгласници. Дори и когато този друг е човекът, написал почти всичко, което го е направило звезда.
Слуховете, че Стефан Димитров е закъсал финансово и е потърсил помощ от стария си приятел, само хвърлят още сол в раната. Според наши източници, той е поискал символична подкрепа – жест на признание, на достойнство. Отказът на Найденов бил категоричен. И тук вече не говорим за авторско право, а за елементарна човечност.
Истината е, че понякога една песен тежи повече от кариера. „Там на завоя“ може да се окаже завоя, който ще изхвърли от пътя и двама души, и цяла легенда. И ако Васко Найденов продължи да мълчи – както винаги – то този път тишината няма да го спаси. Защото зад кулисите на тази сцена стои човек, който вече не иска да прощава.
А публиката, която години наред е ръкопляскала на техните дуети, днес аплодира само един от тях.
И това е краят. Без бис.