Започват тридневните тържества по повод 1160 години от покръстването на българския народ и 1170 години от създаването на българската азбука, организирани от Варненската и Великопреславска митрополия на БПЦ.
Християнството в България има съдбовно историческо значение, свързано е с учредяването на българската църква, разпространението на славянската писменост, изграждането на държавата от ханство към царство.
Празненствата ще се състоят във Варна, Плиска и Шумен, а българският патриарх Даниил ще оглави тържествените богослужения за двете годишнини.
Тази вечер от 18:00 часа той ще води празничната служба в митрополитския катедрален храм "Успение Богородично" във Варна, както и сутрешната литургия на 2 май. В петък вечерта Негово Светейшество ще отслужи молебен в двора на Голямата базилика в Плиска, където по-късно вечерта ще се състои празничен концерт.
В събота - 3 май, патриарх Даниил ще бъде посрещнат в Шумен, където ще отслужи молебен в храма "Свети Три Светители". По повод двете исторически годишнини в неделя в Шуменския университет ще се проведе пленарна научна сесия.
През ІХ век България и Великоморавия отстояват своята независимост и културна идентичност в борба с Немското кралство и Византия, с Рим и Константинопол, които им предлагат своята религиозна мисия. България е принудена да воюва или да сключва съюзи ту с Немското кралство, ту с Византия.
Според византийски и западни извори през есента на 863 година, след неуспешен военен конфликт с Византийската империя, владетелят на България – Борис поема обещание пред ромейския василевс Михаил III, съгласно което трябва да приеме Христовото кръщение заедно с целия си народ.
Изпълнението на това обещание променя облика на българската държава завинаги и обвързва съдбата ѝ с тази на християнска Европа. Няма причина да смятаме, че Борис не е наясно с всички последствия, които покръстването на българите би донесло на страната.
Тази религия напълно съответства с провежданата от българските владетели политика на централизация в държавата и подплатявала владетелската институция със статута на „поставена от Бога“. Приемането на християнството възпрепятства изпадането на България в политическа изолация, но и същевременно отваря границите ѝ за силно чуждо духовно влияние.
Това впоследствие насочва усилията на Борис към изграждането на поместна българска църковна институция с богослужение на роден език.
Подобно на всяко събитие от изключителна значимост за средновековното ни държавно развитие, актът на покръстването също става основа за изграждането на цял митологичен епос, през чиято призма следващите поколения разглеждат първите стъпки на българската държава в семейството на християнските народи.
Приемането на Христовата вяра оставя изключително дълбока следа в народната психология и дори столетия след самото събитие легендите около него са продължили да нарастват. В настоящия текст ще се спрем на по-известните от тях, като същевременно разглеждаме и самите факти, доколкото те са известни на изследователите на периода.
Бързият успех на византийската военна кампания от 863 година поставя България под сериозна заплаха. Империята предварително подсигурява малоазийските си граници, което ѝ позволява да струпа големи армейски сили срещу българската държава, докато войските на Борис са ангажирани в поход срещу Великоморавия.
Същевременно според хрониста Никита Пафлагон поредица от силни земетръси сериозно увреждат българските фортификации по границата с Византийската империя, а лошата годишна земеделска реколта обрича на глад поселенията на север от Стара планина. България е принудена отново да търси мир с Византия, като този път империята цели подсигуряването на своето влияние в българската държава, посредством покръстването на нейния народ.
По силата на поетите от мирния договор задължения, Борис оттегля участието си от похода срещу Великоморавия и разтрогва военнополитическия си съюз с Източнофранкското кралство на Лудвиг Немски.
Същевременно делегацията, която българският владетел изпраща в Константинопол да договори мира с Византия е покръстена веднага, а след като потегля обратно за дома с нея тръгват един византийски епископ и антураж от свещеници и монаси, които трябва да приобщят българското население към християнството.
Според проф. Васил Гюзелев тази покръстителска дейност на византийското духовенство в началото на 864 година маркира началото на първия етап в християнизирането на българския народ. През този етап Христовото кръщение получава и самият владетел – събитие, което винаги е представлявало особен интерес за историографите. За покръстването на Борис съществуват много версии и легенди, подкрепяни от различни писмени източници и археологически открития.
Според византийските хронисти Лъв Граматик, Григорий Монах и Йоан Скилица, владетелят на България приема кръщението тайно, без излишна церемониалност, като негов кръстник е самият византийски император Михаил III. Борис получава името на ромейския василевс като свое християнско название и с него остава известен в много литературни трудове от периода.
Според византийските хронисти по време на кръщението на Борис „били покръстени и много други между българите, които се отличавали по род, значение и богатство“.
Интересна представа за този знаменателен епизод от нашата история може да добием от Хронографията на Продължителя на Теофан Изповедник, който ни предлага поглед към някои легенди, възникнали около покръстването на българския владетел.
Според една от тях Борис се слави сред приближените си като страстен почитател на лова, поради което непрестанно търси живописци, които да обезсмъртяват ловни сцени предназначени да развличат владетеля, когато не практикува любимото си занимание. По това време в български плен се намира византийски монах на име Методий, известен живописец, който българският владетел накарал да нарисува картина, която да предизвиква у гледащите я едновременно страх и удивление.
Монахът рисува сегмент, изобразяващ Страшния съд – съдния ден в който щяло да се състои Второто идване на Христос на земята. Когато Борис видял картината „…обладан бил от страх пред Бога…и в дълбоката нощ приел божественото кръщение“.
Друга версия на случилото се, която откриваме предадена ни от Продължителя на Теофан придава решителната роля за покръстването на Борис на неговата сестра, която по време на пленничеството си във Византия била приела християнството и от любов към Бога посъветвала брат си да стори същото. Тогава българският владетел „се удостоил с купела на новорождението и от изпратения при него от столицата (Константинопол) епископ, бил преименуван на Михаил по името на императора“.
Макар и интересни, тези легенди се разглеждат със скептицизъм от историографите, тъй като по същество винаги следват един и същ модел – българският владетел попада под въздействието на духовно просветление след контакта си с изповядваща християнството личност и търси незабавното си посвещаване в новата вяра.
Дотук вече е очевидно, че на българската историография са известни много вариации на покръстването на Борис, но отговорът на въпроса „кога“ става това не е по-малко значим от „как“. Откритият в Югозападна Албания надпис с името на Борис-Михаил поставя основите на схващането, че кръщението му се състои на 14 септември 864 година.
Полският историк Тадеуш Василевски, позовавайки се на надпис, открит при село Балши, отново на територията на днешна Албания, смята, че владетелят приема Христовото кръщение чак на 25 май 866 година. Той обяснява, че през трите години от 863 година, когато е сключен българо-византийския мирен договор до 866 година, когато според неговото тълкувание се покръства Борис, народът на България изпълнява катикуменикат (приобщаване) към константинополската църква.
Според надписа от Балши „…народът на владетеля Борис-Михаил му е даден от Бога в годината 6374 ( 866 година)“. Тълкуването на надписа и до днес предизвиква дебати и повечето български изследователи като Васил Гюзелев и Петър Мутафчиев застъпват твърдението, че владетелят се покръства заедно със своето близко обкръжение през 864 година. Към най-късна дата кръщението на Борис отнася хронистът Анастасий Библиотекар, който в своята хроника заявява, че Борис приема християнството през 870 година чрез посредничеството на римския презвитер Павел.
И ако годината и начина на покръстването на самия български владетел са изразени разнопосочно в изворите от периода, християнизирането на целия народ ни най-малко не прави изключение. Подобно на кръщението на Борис и за това на българите съществуват много легенди, обикновено отнасящи се до дейността на самите Солунски братя – Константин-Кирил Философ и Методий. Такава е например Солунската легенда.
Тя е легендарно-исторически разказ, в чийто относително кратък обем се запознаваме с живота и дейността на Константин-Кирил Философ или поне версията на анонимния автор за светеца. В него солунският просветител е представен като покръстител на българите поне десетилетие преди емблематичната 863 година.
Прокарана е идеята за Божието предопределение, с което Св. Кирил се заема да покръсти българите, чувайки мистериозен глас, който му нареждал да „обърне българите в правата вяра и да има даде християнски закон“:
